Възможно ли е?

Не мога да ви опиша бушуващите чувства в мен от събитията последния месец. Гледам и не вярвам на очите си сякаш сънувам сън, от който не искам да се събудя. Сякаш виждам сбъдната своя мечта, която отдавна съм изоставила поради разбирането си за нейната невъзможност да се сбъдне, но тя се сбъдва. Крача по площада в неделя и накъдето ми видят очите неизброимо много хора. Толкова много, че фотоапарата не може да ги хване в кадър. И ме изпълва чувство на гордост и вяра. Дишам някак по друг начин, по свободно, крещя с цяло гърло и не си давам сметка за времето, за задачите си, за проблемите си... Срещам познати и приятели, малко поостарели, но инак все същите и крачим ли крачим по булевардите... А когато протестът отмине и цялата еуфория с него се загнездва в сърцето ми тревога, че може би ще изпуснем момента и отново всичко ще тръгне по старо му. Но не бива. Бих искала да изкарам всички навън, да дойдат и да почувстват полъха на онзи вятър, вятъра на промяната, да усетят чувството, че са живи, че са много, че са силни, че са заедно и че е дошъл момента за равносметка... Но ето, че влизаме в спор със собствената ми майка, интелектуалка от старо поколение на 65 години, достатъчно младолика и наперена, която обаче не смята, че трябва да бъде на площада. Бойко бил виновен за всичко и не можело сега да заради него да опропастим държавата. Кипвам. Кипвам не заради Бойко, който никак не харесвам, а заради закостенялото й мислене, че видиш ли политиците ние сме си ги избирали, значи ние сме си го направили. Въздухът се затопля, децибелите се повишават, а аз никак не търпя да ме баламосват и в прав ред и нареждам, че близо два милиона българи не са напуснали страната последните четири години, че олигарсите, мутрите монополите не са от последните четири години, и че нито един от управляващите в парламента няма повече място там, защото отдавна изчерпаха доверието ни в тях. А тя ми казва да съм си направила партия и да съм оправила държавата, защото такива били правилата и ми разтяга локуми каквито чувам всеки ден по телевизията.  Питам се:

Как е възможно?

Аз може и да съм най-глупавият човек на света, най-наивният мечтател, но знам, че докато не поискаш нещо няма  да го получиш и докато не повярваш няма да се амбицираш... и когато виждам, че народа е повярвал, че е поискал, значи ще го постигне.

    Казват, че протестиращите не знаели какво искат. Знаем – искаме незабавно държавата да предприеме спешни мерки за борба с монополите, да се понижат сметките за електроенергия и да се намалят многократно увеличените местни такси и данъци. Какво не му е ясното и на кой не му е ясно?

  Казват, че протестиращите се карали. Да, карат се. Аз се карах с майка си тази вечер, а сме само две жени, а какво остава за стотици хиляди протестиращи??? И все пак хората не се карат за това какво искат да постигнат, а по-точно за това как да го постигнат. И ще има много идеи, някои наивни, някои глупави, други напълно осъществими, вероятно няма да е лесно, нито бързо, нито ще мине без сърдити, подведени и огорчени, но това е нещо съвсем в реда на нещата дори в колектив от специалисти, какво остава за маси народ, различни по пол, образование, социално положение и прочие. Затова никак не е важно кой какво казал и до колко протестиращите имат разногласия и дали могат да си формулират исканията, а дали са решени да отстоят правото си да променят правилата на играта, на чиито правила са жертва вече двадесет и три години. Някой би казал, че Бойко си подал оставката, че тока все пак ще падне със седем процента, че сме победили донякъде и ще е прав, защото това е победа, която би могла да ни даде малко самоувереност и вяра в гражданското общество, но този процес не бива да спира до тук. Не бива да спира не само защото през май ще си избираме пак същите, онези, на които днес търсим сметка и на които утре пак ще поверим живота си и бъдещето си... не само защото отново ще се разделим на сини и червени, пембяни и Бойковци, а защото има опасност да ни преспят отново, защото има опасност тази самоувереност днес да се замести от чувство за провал и безнадеждност когато след всичко отново се окажем в същата кочина, в която си бяхме, но малко по-разкъсана, разграбена и още по-бедна, въпреки намалението от седем процента на тока. Има още много битки за печелене докато спечелим войната, ще минат може би години, ще се сменят хора, ще се караме и спорим отново, но такива неща обикновено правят живите... а ние все още мърдаме нали?

  За мен няма невъзможни неща... Е, добре де, може би има... Но това, което искаме е напълно възможно....