Омаловажените смърти

Ще опитам да говоря кротко и без ругатните, в които иначе изпадам, когато стане дума за тия неща: в случая НЕ става въпрос за страхлива проява. Горанов и останалите са по-скоро мъченици. Самата им смърт е обвинение. Толкова по-ефективно, колкото по-невъзможно е действително да заплюеш в лицето някой ТИМ-аджия или пък да добиеш правата си в България по канален ред на оплаквания и заявления. Ами да, може би е време да си дадем сметка, че ножът у нас е опрял до кокала - изборът е между нашата смърт и тази на овластените престъпници. А поне за момента няма как да започнем да убиваме враговете си по улиците.

Да се загине по такъв начин е страшно. А не е "лесно", не е "бягство" и не става дума за "прехласване". Наистина е проява на ужасяваща нечувствителност да не го разбираме. Смъртта на Горанов ме кара да гледам сянката на този човек отдолу нагоре. Но маломерните оценки за тази смърт силно ме натъжават. Надявам се, че читателят на този текст далеч няма да бъде поредният идиот и мога спокойно да му припомня и Сенека, и "Доброволната смърт в Япония" на Морис Пенге, та дори и примера на Ангел Кънчев. Да споменавам ли отново Ян Палах и Ришард Шивец? Можем ли изобщо да омаловажим извършеното от тези хора? Смятам, че всъщност никак не е трудно това да бъде разбрано.

Нашите по-стари православни калугери и еврейските мъдреци казват: "Трябва да се живее". Да, трябва. Нашите калугери обаче понякога казват: "Трябва и да се мре". Да, това също трябва. "Но не от собствените ръце", ще добави някой, влюбен в живота. Мога да го добавя и аз. Можел е да го добави и Пламен Горанов.
Но всъщност - защо не дори от собствените ръце? Когато действително не можеш да направиш друго, когато нямаш шанса да се пребориш или дори само да нападнеш реалния си противник, тогава можеш да изкараш наяве всичко, което те е довело дотук - и да приключиш с униженията, унижавайки самия враг - при това съвсем демонстративно. Това вече не е бягство, не е грях и не е страх. Това е сеппуку. Това е Катон в Утика. Това е Ян Палах в Прага. Героично е. Смислено е. Не, не е нелепо. Само дето е чуждо на булгарелските дребни душици - та те на един протест не смеят да излязат, камо ли пък да метнат камък по крадец или да разберат какво е саможертва.

Когато някой захвърли живота си на война, приемаме това за подразбиращ се героизъм, честваме го и се молим да не ни се налага да го проявяваме сами. А когато го захвърли по начина на Горанов и Палах, го приемаме много по-трудно. Това е печално. То говори зле за самите нас. Издава, че не разбираме и мястото, в което живеем, и действителните размери на омерзението, изпитвано от по-чувствителните души.

Даже е странно, че аз, християнинът, защитавам самоунищожителния жест на този човек, а нехристиянини не успяват да видят безизходицата зад него: безизходица не само в бита, но и в чувството за справедливост, в обяснимото желание за съпротива. Защото, повтарям, в България практически е невъзможно да бъдеш чут и видян, когато просто искаш справедливост.

Отделно - загинаха прекалено много хора. Самоубиха се ту от отчаяние, ту като протест, ту и по двете причини. И днес загина един самозапалил се. Вече няколко пъти писах за това: дори да ги приемем за слаби личности, самият факт, че България е място, където слабите се самоубиват, сочи, че тя е крайно неуютна. И е безчовечно да отговаряме на това с безгрижното: "Ами тогава да я напуснат". Това не е отговор. Напротив, отговорът би бил да се стреснем и да направим онова, към което ни приканва гибелта на тези хора, които всъщност не смятам за слаби - а именно, да тикнем овластените престъпници в затвора (или пък направо да ги избием). Ако трябва - и с цената на собствените си кожи. Да мисля друго, би било безочие пред гибелта на Горанов и останалите нещастни мъченици.

За себе си искрено се надявам, че след неминуемия крах на сегашните опорочени протести, България ще рухне още по-дълбоко в безизходица - защото мехурът трябва да забере, преди да се пукне. Иначе ще ни докара отравяне на кръвта. И че най-късно до година или две положението ще е такова, че да мога заедно с най-сетне събудените си съграждани да мятам камъни в лицата на омразни крадци. Каквато и да е цената, с надеждата за по-справедливо бъдеще. Ще изчакам своя момент за участие и когато дойде моментът за мятане на камъни, ще се сетя и за Пламен Горанов, и за четиридесет и седемте ронини. Защото е наивно да се надявам, че ограбването на България ще спре от само себе си. А да търся повече оправдания за пасивност и да се надявам, че нещата някак от само себе си ще се наредят... това ще е удобна наивност, породена само от страх. Българската реалност е отчайващо позорна и ме е срам да бъда сляп за това.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.