Аз не искам да се самозапаля

 Тези дни си мисля: „ Трябва ли да кажа, че ще се самозапаля, за да обърне някой внимание и на моите, и на болната ми сестра, проблеми?” Не, не искам да вярвам, че няма друг изход. Аз избирам да живея и да се боря с всички сили с предизвикателствата на живота. В крайна сметка, Бог е Този, който ни дава живота и само Той може да ни го вземе. Но истината е, че вече все по-трудно издържам! То не беше година, не бяха две. Моята тъжна история започна в далечната 2000 година. На 23 септември моя любим татко получи масиран инфаркт и почина на път за болницата. Това беше началото на нашите мъки. На следващата година през пролетта сестра ми, която изпълняваше ролята на глава на семейството беше съкратена от работа. Последва едно тежко лято. Аз продавах вестници, за да изкарам по някой лев, сестра ми си търсеше работа, но никак не беше лесно – няма висше образование, а цял живот се е занимавала с цветя – първо в производството , в бившето АПК, а после в търговията. На 40 годишна възраст е трудно да се намери работа. Брат ми изкарваше по някой лев от малката леарна, която баща ни беше оставил. Така се справяхме с живота. Сестра ми си намери работа като продавач на цветя на една от бараките в центъра на града. Така изкарахме зимата с нейната минимална заплата, минималната пенсия на майка ми и моите стипендия и пенсия от баща ми. Парите в общи линиии стигаха основно за боб и картофи, но поне бяхме на топло и имахме какво да ядем. След 8- ми март 2002 година шефът на сестра ми каза, че се отказва от работата с цветята и пред сестра ми стоеше избор- да започне да работи за себе си или да тръгне отново по мъките  в търсене на работа, а аз бях абитурентка тази година. Решихме, че заедно ще се справим и ще работим и така дори в деня на бала си, с балната си рокля, купена от магазин втора употреба, аз продавах цветя заедно със сестра ми. Точно,когато си помислихме, че нещата започват да се оправят и сестра ми започна да получава първите симптоми на заболяването си, но не им обърнахме голямо внимание. С течение на времето тя правеше все повече възпаления. Точно, когато си бяхме изплатили заемите, дадени ни от приятели, за да започнем в началото и дойде поредния удар – общината реши да събори бараките за цветя в центъра на града. Така ние отново бяхме изправени пред ново решение – да продължим да работим, като наемем помещение и отворим магазин или да си търсим работа. Решихме да отворим магазин. Теглихме два кредита – един на неше име и един на името на приятел, за да можем да купим нужното оборудване и да работим в новия магазин. И отново, когато нещата взеха да се подобряват, работата да расте и ние си изплатихме кредитите, дойде поредния удар – състоянието на сестра ми се влоши. Брат ми също се поболя. И така в края на 2009 година аз се оказах единствения здрав член на семейството, който трябваше да работи да се грижи за болните си сестра, брат и възрастна и болна майка. Ако някога съм се чудила, защо ли съм дошла на този свят, то през последните години се убедих, че това е, за да мога да се погрижа за близките ми. Всъщност раждането ми също си е било едно малко чудо. Майка ми разбира късно, че е бремена, тъй като е на 41 години и никой не допуска това и я лекуват за тумор. Вероятността да съм с увреждания е голяма, заради силните лекарства, които е приемала месеци наред.Раждането е тежко – повече от 30 часа, като половин час преди да се родя лекарите са питали кого да спасят – мйката или детето.По Божия милост и двете сме оживели, а заедно с мен е излязал и тумурът, който майка ми е имала. В края на 2010 година на 7 ноември брат ми почина от полиорганова недостатъчност. Състоянието на сестра ми също беше доста тежко и трябваха много пари за лечението й, а майка ми от мъка по брат ми се влоши. Майчиното сърце, особено, когато е е с увреждания, трудно можеда понесе загубата на дете. Последваха неколкократни влизания в болница. На 17 юни 2012 година и майчето ни ни напусна. Така останахме ние двете със сестра ми – моята втора майка. Слава Богу състоянието и се подобрява. Но всички тези удари на съдбата ни доведоха до състояние, в което не можем да се справим смного дългове, които натрупахме.

Аз не искам и няма да се откажа от живота си, колкото и да е труден. Имам сестра, за която да се грижа, но не мога да се справя  сама с положението, в което сме. Добри приятели ми платиха таксите, за да мога да уча, за да мога да се реализирам по-добре занапред и сега съм студентка, но докато дойде ред да си взема дипломата ще мине време.

Вярвам, че на този свят има много добри хора с по-добри възможностии затова се моля на тях да ни помогнат да си стъпим на крака!  

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.