За писателите или всичко си зависи от строя

      
   
     Роди ме мамо с късмет в демократична държава, че да е и богата и западноевропейска. Или поне да е Америка - пак бива. А не като мене, да си пикая и на късмета -  в Русия.
     Предполагам, подобни мисли са минавали през главите на сума ти писатели по време на Съветският режим. Въпросното управление се е  отнесло с някои от тях (особено по-свободомислещите)  като с отявлени престъпници и ги превърнало в дисиденти. На  евентуално признаване на творчеството си са могли да разчитат единствено, ако то ласкае егото на малограмотните управляващи грандомани.
      Нормално за една държава е, тя да се гордее с международно признатите си граждани. Ако те са писатели и при това Нобелови лауреати, гордоста би трябвало да е още по-голяма.
     Има обаче две страни, в които е нормално нищо да не е нормално и това са СССР и България.
     Малко фактология: от 1916 година до наши дни, руснаците имат  петима Нобелисти за литература - Бунин, Пастернак, Шолохов, Солженицин и Бродски, като  четиримата (без Шолохов) са меко казано недолюбвани от съветската власт. Бунин проявява таланта си да изпреварва събитията и за свой късмет емигрира във Франция още през 1919 година. Борис Пастернак е принуден да се откаже от Нобеловата си награда и е тормозен през целият си живот, "Доктор Живаго" вижда бял свят първо в Италия през 1957г., а в Русия чак през 1987г. Солженицин (за мен, той е безспорният победител в категорията "твърдоглавец") е преследван непрекъснато, заточен в ГУЛАГ, вкаран в затвора и принудително изселен в Германия. Характерът му толкова чепат, че дори онкологичното заболяване от което страда, не успява да го надвие и Солженицин оздравява "като по чудо". След изселването си в Германия живее за малко в Цюрих, а след това се установява във Върмънт - Сащ, чак до 1994г. Особено интересна е реакцията на някои от американските сенатори, които по повод на негови писания и изказвания за живота в Америка,  го наричат "една опасна личност" и питат имиграционните служби, защо му е дадено убежище. Бродски пък е обвинен в "тунеядство" (какъв термин само) и осъден на пет години, а след това през 1972г. е изгонен от Съветския съюз. Изключение прави Шолохов, който през живота си успява да се погажда с властта (доста хора го имат за "идеологически автор" заради "Разораната целина").
        А у нас как е било? Заслугата на БКП в областа на културата е наистина новаторска. Убийството на Георги Марков отваря съвсем нова страница в грижата за културните дейци от страна на партията и държавата. Най-противното в това деяние е, че тридесет и пет години след неговото убийство все още няма наказани.
    За да бъдем честни, трябва да се отбележи, че по времето на сенатор Джоузеф Маккати, Щатите заприличват до известна степен на СССР и България по отношение на репресирането на "неудобни" хора на изкуството. Разликите в държавното устройство и структурата на съдебната власт обаче, си оказват влиянието и макартизмът е преодолян за десетина години.
    Оказва се, има  много голямо значение държавата в която си роден, а в какъв строй си расъл  още повече. Както се казва -  наитина всичко си зависи от строя.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.