Владимир Карамазов е толкова зает, че докато се разберем за това интервю, минаха няколко дни. Накрая в уговорения час той ме посреща и ми казва “Ужас, помислих, че си забравила!” - защото самият той беше забравил за колко часа сме се уговорили.

И въпреки че беше леко премръзнал и притеснен, че няма да имаме време, се старае да отговори на въпросите ми изчерпателно и коректно. Аз от своя страна обещавам да го питам възможно най-малко за телевизията и много - за театъра. Така в Народния, в топлата гримьорна си говорим за онова, което го интересува – пътуването и сцената. И живота, разбира се. Ето какво точно...

Как ставаш?

Много трудно, особено тази сутрин.

Как лягаш?

Като пън – къпя се и се просвам на леглото.

Със или без захар?

Без захар.

Какво репетираш в момента?

“Празникът на Бакхус” от Артур Шницлер. Режисьор е Антон Угринов, играем с Юлиан Вергов и Теодора Духовникова. В пиесата се разказва за това, че хората си правят едни планове, а се случва нещо съвсем друго. Подреждат си неща в главата, а се случва тотален хаос. На мен например това ми се случва постоянно – аз винаги очаквам от всяка ситуация много и съм ужасно разочарован, когато се срути всичко.

Актуална ли е в момента тази пиеса – все пак е писана преди век?

Да, според мен тя ще е актуална и след 300 години. Не е в епоха. Но не е и модерна. Артур Шницлер за първи път почва да пише за сексуалните заигравки на хората и по онова време това е било недопустимо.

Коя е най-мръсната дума?

Не мисля, че са глупости – по-скоро да кажеш лошо нещо зад гърба на близък човек.

Наистина ли за теб “телевизия” е мръсна дума? И ако е, защо се нави да водиш Сървайвър?

Наистина не харесвам телевизията. Не ми харесва като медия изобщо. В момента обаче едно нещо, което аз харесвам, се прави точно от телевизия. Аз съм огромен фен на Сървайвър. Затова и се съгласих. Много го мислих, знаех, че ще има някаква подобна истерия към мен по време на този формат, която няма да ми хареса. Така и се случи и тези последици не ми се нравят много. Но като ми се обадиха за кастинга, не можах да повярвам. За мен това е даже над мечтата – защото моята мечта винаги е била да бъда участник. Не ми е и хрумвало.. и се зарадвах.

В интервютата казваш, че хората не отиват там, за да спечелят парите, а за да разнообразят живота си. Ти много пътуваш - същото ли разнообразяване търсиш по този начин?

Абсолютно да. Аз го правя, за да се откъсна от своята действителност.

Нали актьорите всяка вечер са различни – не е ли това достатъчно разнообразие?

За съжаление – не. Моите дни преминават от сутрин до вечер в театъра. И това като се прави 9 месеца в годината, е изключително натоварване. Ние имаме и други неща... абе трябва си почивка. Натоварването и психически, и физически е огромно. Има един момент накрая на сезона, в който на нас ни е ужасно трудно, ужасно омръзнало и да се "намамим" да изиграем едно представление ни коства ужасно много. И, като отида някъде за месец, забравям всичко това. Не само че го забравям, ами и започва да ми примъчнява. Като се върна съм зареден и ми се работи.

Какво ти казват гласовете?

Аз наистина имам гласове – малко съм ненормален. Вътре имам не един, а 50 гласа. Слушам ги. Питам ги за верните посоки в живота и досега не са ме подвеждали.

Мечтаеш ли си да правиш по-малко роли, но да ги изпипваш по-детайлно, или все още не ти пречи количеството?

Ами.. де да знам. То можеш да имаш и малко роли и пак да не са качествени, ха-ха. Искам да играя в пиеси, които харесвам, с режисьори, които харесвам и с колеги, които харесвам. Това е. Няма значение дали ще са много или малко – когато се чувствам изморен, ще са по-малко, когато съм във форма - ще са повече.

Свободен актьор, или щатен?

Зависи къде. Разбира се, най-доброто, което може да се случи на един актьор в България е да бъде на щат в Народния тетър. Защото тук се случва нещо, което го е нямало много, много дълги години. А едно време театърът се е опирал на такива групи – актьори, които са съмишленици, които са от едно поколение, които са приятели, които са носели цели репертоари и театри на гърба си.

Ние за тези поколения сме чували легенди – това са на Цветана Манева, на Руси Чанев, на Стефан Данаилов... Те са били страхотни, но след тях този дух дълго го е нямало.

В момента в Народния театър се появи такова поколение. И това е страхотно. Ние сме щастливи – тук има невероятна атмосфера за рабтота – поставят най-добрите режисьори, ние сме ценени и те разчитат на нас...

С коя глава мислиш?

С горната..

Кога не искаш да се будиш?

Днес например. В почивните дни.

Има ли роля, която много обичаш?

Има. Сенебирски в “Албена”. Защото го направих с режисьор, когото много харесвам - Иван Добчев. Защото за тази роля ме поканиха ведага след като бях завършил ВИТИЗ. Беше първата ми професионална роля. Някакси Иван тогава ми даде много самочувствие за театъра. Аз тогава бях от 26 човека състав единственият, който беше с 15 години по-млад от всички. Беше ми мнoгo трудно. И той ми даде голямо рамо.

Какво би си имплантирал и къде?

Засега нищо, надявам се никога през живота си да не се питам какво и къде да си имплантирам и никога да не го правя.

Има ли част от сценичен текст, който с времето е станал част от твоя личeн монолог?

Напоследък често мисля за последния си монолог от „С любовта шега не бива“. Този сезон за моя радост възстановихме представлението, даже се игра два пъти при чудовищен интерес. Там героят ми казва, че светът е бездънна помийна яма и че и мъжете, и жените са ужасни същества. Но на света има нещо възвишено и свято – връзката на две такива несъвършени същества.

И в любовта често си мамен, често си нещастен, често си нараняван, но обичаш. И когато застанеш пред прага на гроба, можеш да се обърнеш, да погледнеш назад и да кажеш: “Аз често страдах, но съм обичал”. И това е така. Ако това стане накрая на живота ми, ще е добре...

Ти по-скоро интуитивно, или рационално живееш?

Интуитивно. Всичко при мен е на емоции.

Правиш планове за живота си, или предпочиташ да ти се случват нещата?

Опитвам се да си правя някакви планове, но, както споменах, моите никога не се осъществяват. И на това съм се научил – може да си имам нещо бегло в главата, но гледам да не се фиксирам, защото знам, че няма да се случи. “Другата година да се оженя, по-другата - да имам деца” – това е абсурдно.

Какво те ядосва?

Дупките по улиците. И много неща, свързани с ежедневието. Уредицата на нашата страна. Това ме дразни.

Аха, а гласуваш ли?

Не. Няма за кого да гласувам.

Какво би направил, ако си всемогъщ?

Бих направил България една малка Швейцария.

Кой ти е най-ценният урок в театъра?

Иван Добчев ми е казал никога да не се страхувам от провал, защото провалът ще ме изгради като актьор. Наистина човек трябва да се научи да губи и да се проваля, защото от всеки един провал можеш да научиш много повече, отколкото от всеки един успех.

Имаш ли роля, която възприемаш като провал?

Имам, да. Пълен провал. Но няма да кажа коя е.

Кои твои колеги, според теб, наистина са големи театрали?

На първо място е Руси Чанев. Този човек е роден за театър. Енергията му да се превъплъщава е огромна. Моите приятели – Юлиан Вергов, Захари, Деян според мен са страхотни. Също Теодора Духовникова, Александра Василева. Мария Каварджикова, Вальо Ганев. Много харесвам и Йорданка Стефанова от Сатирата. И Светлана Янчева...

Снимаш ли филми?

Снимах един – с един френски режисьор, който дойде през лятото, избра си български актьори и направи филм. На нас ни се стори като доста алтернативна продукция. И изведнъж този човек ни прати филма - час и половина - и не можахме да повярваме. Адски готин е станал. Даже май иска пак да дойде и да снима...

Кого наби последно?

Бил съм се отдавна.

Ааа не е вярно – Захари ми разказа, че сте се били в НАТФИЗ...

А, вярно че се се бихме веднъж хахаххах. Да, във ВИТИЗ. Леле... той ми е най-близкият човек, ужас.

Самодостатъчен ли си си?

Засега да. Което може би е проблем. Но да.

Имаш право на три желания. Кои са?

Да обиколя света. На никого от моите близки да не им се случва нищо лошо, а ако им се случи, първо на мен да ми се случи, за да не го видя. Да се занимавам винаги с тази професия.

Кога си доволен?

Когато положа усилия за нещо и то стане добро.

А задоволен?

Май съм задоволен човек. Не мога да се оплача.

Човекът е продукт на средата, или средата е продукт на човека?

Човекът на средата си.

Какво предстои?

Тук съм разпределен в представление на един млад режисьор – Боян Иванов. Ще репетирам и с Коко Азарян в Сатирата. Аз исках да бъда в неговия клас във ВИТИЗ, не успях поради много причини. И откакто съм завършил все си мечтая и сега изведнъж – ето работя с него. Това е страхотно. Ние сме близки, той е страхотен човек.

От него могат да се научат толкова много неща. А един актьор трябва да учи. Постоянно. И точно в такъв момент работата с Коко ми е много важна, защото той ще ми покаже много неща. Аз даже казах, че не ме интересува за какъв хонорар ще играя - много исках да работя с него. Защото на мен ми е нужна тази информация.

Ти си?

Щастлив човек. Може да е банално, но често забравяме какво имаме и недоволстваме за неща, които са глупости. Като си помисля, има хора, които никога не достигат това, което аз вече имам. Аз съм постигнал повечето неща. Дори малко се плаша какво ще направя през останалата част от живота си. Но има какво. Не е да няма. Но ако  продължава така, със сигурност след 20 години ще мога да кажа, че съм щастлив човек.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase