Политиката на САЩ в Сирия се крепи върху опасен разлом

Американската военна офанзива за превземане на столицата на "Ислямска държава" - Ракка, може да бъде забавена заради крайно неприятните военни сблъсъци между Турция и сирийската кюрдска милиция, известна като СЗН ("Сили за защита на народа").

За съжаление това е класическа близкоизточна ситуация, при която недоверието между регионалните играчи взема връх над общите им интереси в борбата срещу терористичната "Ислямска държава". И, също за съжаление, това е ситуация, която илюстрира уязвимостта на сирийската политика на САЩ, които градят военните си планове върху коварния разлом на турско-кюрдската вражда, пише Дейвид Игнейшъс, в. "Вашингтон пост".

В разплитането на тази сага нека започнем със сирийските кюрди. Според американски военни експерти те последователно се показват като най-мощната сила в борбата срещу ИД. Прогониха джихадистите от Кобане след ожесточени сражения през 2014 и 2015 г.; през февруари превзеха град Шадади, източно от Ракка; този месец завършиха обкръжаването на Ракка, превземайки Манбидж на север.

Аз се срещнах с някои кюрдски бойци през май в таен американски тренировъчен лагер в Северна Сирия. След като чух легенди за тяхната храброст, можах да си обясня защо наставниците от американските Сили за специални операции се отнасят с такова дълбоко уважение към СЗН и защо те виждат в тази милиция (и в нейната "шапка" - Сирийските демократични сили) гръбнака на предстоящата кампания за превземане на Ракка.

Американската стратегия обаче винаги е "замазвала" една фатална слабост: Турция смята СЗН за крило на Кюрдската работническа партия (ПКК), която според нея е терористична групировка. Турция стисна зъби и се съгласи САЩ да предприемат бомбардировъчни полети от военновъздушната база в Инджирлик в подкрепа на СЗН и позволи на тази кюрдска милиция да щурмува Манбидж през май. Но беше ясно, че в един момент тази стратегия, изградена на твърде нестабилна основа, ще изгърми.

Фитилът беше подпален от неуспешния опит за преврат в Турция миналия месец. На 24 август, без да предупреди САЩ, Турция започна офанзива в Сирия не само срещу джихадистите от ИД в Джараблус, но и срещу сирийските кюрдски бойци в най-малко осем села южно от града. Усложнявайки още повече нещата, Турция включи в офанзивата си тренирани от ЦРУ бойци от бригада "Султан Мурат". Така американски протежета се оказаха в битка един срещу друг.

И взаимните обвинения започнаха не на шега. Турците настояват кюрдите да се изтеглят от Манбидж и на изток от Ефрат; кюрдите искат турските сили да се изтеглят северно от Джараблус, край границата с Турция.

Демонстрирайки малко близкоизточен политически прагматизъм, вицепрезидентът Джо Байдън, застанал до турски официални лица (при визитата си в Анкара), обяви подкрепа за тяхното нахлуване в Сирия и за искането им СЗН да се изтеглят от Манбидж.

Какво следва? Не е изненадващо, че лидерите на СЗН казаха на служителите от Пентагона, че докато турците не се изтеглят, участието на кюрдите в планираната офанзива срещу Ракка е под въпрос. За нещастие няма друга сила, която да може да превземе столицата на терористите в близко време. Което означава, че крайният резултат може да бъде "отлагане на екзекуцията" на ИД.

Вярно е, че сирийските кюрди може би надхвърлиха териториалния периметър на земята на своите предци, която те наричат "Роджава", но го сториха с мълчаливо американско поощрение.

И това е част от един повтарящ се исторически модел: през миналия век западните сили неведнъж са използвали кюрдски бойци, когато това е служело на техните цели, а после са ги изоставяли, когато съседните страни са възразявали. Така стана след 1918 г., когато съюзниците (победителки в Първата световна война) пренебрегнаха обещанието на американския президент Удро Уилсън за създаване на кюрдска държава. Или пък през 1947 г., когато Иран унищожи кратко просъществувалата Махабадска република. Както и през 1975 г., когато иранският шах позволи на иракския лидер Саддам Хюсеин да се разправи с кюрдите въпреки тайните обещания на американците за подкрепа.

Кюрдският лидер молла Мустафа Барзани каза на моя колега от "Вашингтон пост" Джим Хоугланд през 1973 г.: "Америка е твърде велика сила, за да предаде малък народ като кюрдите." В какво заблуждение се оказа той!

По-честен израз на американската политика бе коментарът, приписван на тогавашния държавен секретар Хенри Кисинджър: "Не трябва да бъркаме тайните операции с мисионерска работа".

Как могат Съединените щати да поставят на здрава основа завършването на кампанията срещу ИД? Вашингтон трябва да помогне за създаване на система за управление след разгрома на "Ислямска държава". Той трябва да подкрепи подновяването на мирните преговори между Турция и ПКК, а също да заяви ясно, че единственото трайно решение е федерализъм, който може да даде на кюрдите, сунитите, шиитите, тюркмените и други малцинства чувство за собственост и контрол в Сирия и Ирак.

Американската военна сила не може да спаси една къща, изградена върху плаващи пясъци. Преди да преминат в настъпление за прогонване на ИД от Ракка, САЩ трябва да формулират ясна рамка на споразумение със съседните държави за това какво ще последва.
 

/БТА/