Сън в лятна нощ

Снощи се прибирам от имен ден на приятелката ми Мария без да подозирам какви преживявания ме чакат през дългата нощ. Котката ме посреща жизнерадостно и очаквателно – гладна е. Почесвам я зад едното уше, след това зад другото и сипвам манджа.

Не каква да е, а Whiskas – заешко със сметанов сос... Някои същества се раждат с късмет.

Аз ям диня, която си нарязвам сама с нож, купен от Етъра, който най-вероятно е правен за клане на шопари. По-остър може да бъде само някой сатър или моторен трион.

Часът е 12.30, в квартала цари пълна тъмнина, тъй като кметът на Слатина – г-н Орлин Пошев, има по-важна работа от това да знае дали има осветление по улиците в неговата община или няма. За негово сведение – няма.

Мога да го информирам и за други неуредици, в случай, че се интересува, пък ако не се – много му здраве.

Среднощният душ само ме замайва още повече, така че когато си лягам, вече съм почти заспала.

Събуждам се час по-късно с усещането, че нещо ме гледа. За секунди преценявам, че няма как някой да се е изкачил до 6-я етаж, за да се кютне на перваза и да ме зяпа.

Това обаче не променя чувството, че там просто ИМА някой. През главата ми минават всички криминални сюжети, с които съм се запознала в последните 5 години.

За съжаление, котката не е особено агресивна, а и да беше, няма голям шанс срещу когото и да било. Най-много да го напикае, но това е само временно неудобство за евентуалния натрапник.

Казвам си, че без бой няма да се дам и събирам цялото хладнокръвие, за да си отворя очите и да видя кой и какво иска от мен. Слава богу, съзирам дребно силуетче и си отдъхвам, защото май не е човешко, освен ако бебето от долния етаж не е заспало на моя перваз. Очевидно не е куче, не е прилеп, не е и заек. Значи е котка! Да, но моята спи в хола и няма как да е тя...

Твърдо решена да разреша мистерията, се запътвам с бойна стъпка към джама и сграбчвам звяра за врата. Оказва се котето от съседния апартамент. Гладно, нещастно и самотно. И много шумно.

Откачената рускиня, която живее там под наем, го е зарязала вече 10 дни и даже се учудвам, че е живо. Следва сърцераздирателна сценка, в която то се вкопчва в мене, а аз безуспешно се опитвам да го изтръгна от ключицата си.

Часът е 3 без 10, а звуковото оформление е като в приют за бездомни животни. Мяученето събужда немската овчарка от отсрещната автомивка, тя пък – кучетата из къщите наоколо.

За 5 минути кварталът се превръща в „Ла скала“, а моето собствено животно вие жално зад вратата на стаята, отчаяно от факта, че не участва в драматургията.

Пускам го, за да се запознае със среднощния гостенин, без да се сетя, че това ще произведе определени последици. Натрапникът наежва цялата си козина и започва да фущи и да пуска нокти, а моят го обикаля като цирков артист.

Полусъненото ми състояние не позволява да мисля с целия си мозъчен капацитет, така че оставям гладиаторите на арената и се втурвам към хладилника, откъдето изравям някакъв бекон. Връщам се и започвам да късам огромни парчета месо и да ги пускам върху паркета, докато на тепиха боят продължава.

Стръвта към противника обаче е по-силна от миризмата на мръвката, така че парчетата биват стъпкани и оваляни в козина, докато аз се чудя коя опашка чия е и ако я дръпна, може ли да се случи нещо по-лошо от настоящата ситуация. Квартирантът най-накрая се навира под стола, където гърбът му е на сигурно, и се отдава на мощно фучене.

Опитвам се да привлека вниманието и на двамата посредством развяване на парчета бекон пред муцуните им, примамване с различни мили думи, като маци, писи, коте сладко и прочие и от време на време - включване на по-строг тон. Спарингът обаче продължава и не ми се обръща никакво внимание.

Тъй като междувременно часът е станал 3.30, решавам да предприема крути мерки - разкарвам моята котка в коридора, сграбчвам другото за врата и го изхвърлям на перваза. Обяснявам му, че такъв е животът, насипвам оваляния в косми бекон на ламарината и му пожелавам приятен път /на котката, не на бекона/.

Затварям плътно джама, отварям съвсем леко съседния, с цел заблуда на противника, и си лягам с убеждението, че съм се справила с проблема.

След час се събуждам отново, но този път - полузадушена. НЕЩО е седнало на главата ми. Повторният стрес ми докарва нов приток на адреналин в мозъка и започвам да се чувствам като кокаинов наркоман.

Опипвайки предмета върху тиквата си, установявам, че пак е онова идиотче. Скачам, светвам лампата, за да видя, че е 4.30. Обяснявам му, че така не може повече, и че нощно време се спи, а не се ходи по хорските глави. Отново го изхвърлям на околовръстния перваз, като този път затварям всички прозорци и се премествам да спя в хола.

Там обаче ме посреща собственият ми домашен любимец, нацупен като тийнейджърка. Гледа ме с укор в очите и се опитва да ми каже, че много съм сбъркала, като съм пуснала някакви космати навлеци в НЕГОВАТА къща. И особено като съм ги хранила с бекон. Махвам му с ръка и му казвам да се завре някъде и да ме остави да спя. Изтощението ми е пълно, така че след 2 минути съм се отнесла.

Следва поредно събуждане, този път от друг звук. Неистовото дращене по пода ми подсказва, че диването се е изпикало някъде от злоба и отмъстителност заради моята гостоприемност.

Подозренията ми се оправдават – контактът на пода е потънал в малка, спретната локвичка. Вече виждам как става късо, а след него – и пожар.

Евентуалната роля на огнеборец ала бате Бойко вече ми дойде твърде много. Ако някой беше надникнал в къщата ми в 6 без 15 тази сутрин, щеше да види как хвърча из коридора и налагам малкия цианкалий с плющящ парцал по задника.

Звукът от сцеплението на мокрия парцал с козината е очарователен и май се унесох малко с боя. Пикльото се завря зад каучуковото дърво и ме гледаше с дивашки зелен поглед. Размахах бърсалката още веднъж пред гадничката му муцунка и го заклех да стои там, за да не го набуча на дръжката, да го скалпирам жив и да оставя трупа му на балкона за назидание на всички натрапници.

Очевидно съм изглеждала страшно, защото повече събуждания нямаше. То не че имаше и време за спане, но колкото ми бе останало – отспах си го.

На излизане сутринта осиротелият квартирант се беше инсталирал на прозореца с жален поглед. Обясних му, че апартаментът ми не е страноприемница, нито общежитие. Обещах му да му купя заешко със сметанов сос и му пожелах приятен ден.

Сега издирвам рускинята, за да я прасна и нея с мокрия парцал, да й кажа колко е тъпа и да й обясня, че в нормалните страни собственици на животни като нея влизат в затвора за безхаберие.

Но тъй като страната ни не е от най-нормалните, а рускинята козината си мени, но нрава – не, не вярвам нещо да се промени. Важното е беконът да не изчезне.