Да убиеш графиня

След програма "Достоевски" и програма "Изход", в театър "Сфумато" започна новата творческа експедиция - "Към Дамаск" по текстове на Аугуст Стриндберг.

Първото представление от трилогията по Стриндберг е "Жули, Жан и Кристин". Пиесата (с оригинално заглавие "Госпожица Юлия") разказва един на пръв поглед обикновен сюжет, който, според Маргарита Младенова, може да се разкаже много пошло - една своенравна графиня преспива с лакей, не може да преживее позора и унижението и се самоубива. Това, което отличава великата драма от мелодрамата обаче, са пластовете в образите и това, на което са въплъщения те.

В случая - за да постигне максимално ясна идея, Младенова в режисурата си се занимава предимно с умиращия духовен и копнеещ човек, който става жертва на новия "цивилизован варварин". Този нов човек се мисли за господар на света, но всъщност е по-скоро жертва на цивилизацията, която отдавна не е антропоцентрична. Той е "видоизменено подобие, за което няма Бог, няма неписани закони, понятия като съвест и морал се считат за анахронизми" и който изтласква традиционните човешки ценности до маргинални ниши.

Разтревожена от поразителната акуалност на проблемите в пиесата (написана през 1888 година), режисьорката поставя героите си в екстремните обстоятелства на предварителна и безусловна обреченост. Тази предопределеност на нейната трагическа идея за света, в който духовното е безсмислено, е причина още от самото начало графинята да е с едната крачка в смъртта и да не й се позволява нито за миг да помисли за каквато и да било алтернатива.

Героите са оковани в неизбежното - графинята ще умре, а с нея и човекът, копнеещ да живее екстремно, в екстаз, с цялата си душа. А Жан и Кристин ще оцелеят и новият свят ще се насели с малки слуги, които мечтаят само за издигане - на всяка цена, за прошка, която според тях заслужават по презумпция - без дори да са осъзнали греховете си.

Тримата герои, поставени в конкретните рамки на режисьорската идея, може би не са многопластовите и сложни персонажи на Стриндберг, но със сигурност са най-съвършените и истински въплъщения на тази идея. Зловещо и трагично истински.

Действието на пиесата се развива в кухнята - сред димящи тенджери, мръсна вода и метални съдове. Там готвачката Кристин работи по цял ден, влюбена е в лакея Жан, той е арогантен и властен, флиртува с нея и по всичко личи, че те скоро ще се сгодят. В един момент обаче на сцената нахлува графинята Жули и кани Жан да танцува с нея. Тя се държи своенравно, високомерно, предизвиква Жан и скоро нещата излизат извън контрол. Макар че това фриволно поведение притеснява Жан, той, в крайна сметка, вижда в ситуацията перфектния случай да се издигне над статута на слуга, който му е отреден по произход.

Той е образован и цивилизован и се колебае между двете си същности - мечтаната - на богат и властващ над себе си и света човек, и на плебей по рождение. Това колебание обаче е на една устойчива личност със силен инстинкт за самосъхранение, който му помага да е ситуационен в поведението и желанията си и винаги да постига това, което иска.

Графинята също е раздвоена. Но обратно на него, нейната несигурност е саморазрушителна и болезнена. Тя мечтае да слезе от високия си вроден статут, който я тормози. Образът й се колебае между аристократичната гордост и наследствената слабост на човек, насилствено превърнат във властващ.

В играта на сила, която се случва между двамата, тя е предопределено губеща, защото няма устойчивостта на сигурното и еднозначно минало. Даже напротив - за нея то е извор на несигурност и болка.

В сблъсъка е заложен и проблемът, който по онова време е бил едва в зародиш - за войната на половете, в която се сблъскват рационалността (съзнаваното) и емоцията (несъзнаваното), въплътени съответно в мъжа и жената. Всъщност, става дума за зората на психоанализата, а Стриндберг и Фройд са съвременници.

Така в представлението, след като характерите са разкрити, се разразяват и поредицата битки, в които победителят и победеният си менят местата. Първо е тази между мъжа, като властващ над жената като силен пол, и между жената, като властваща над мъжа по произход и обществен статут. И както се разменят кой от горе, кой от долу, Жан и Жули преспиват.

След това започва натуралистичното чертаене на границите на победата и поражението, което в крайна сметка довежда до смърттта на единия от противниците. Сред месомелачки, мръсна вода, отпадъци и канали, започва да гасне духът на Графинята, която мечтае да й се случи нещо, мечтае за любов, за сила, за земетресение.

Тя е стъпкана от Жан, който вече е наложил властта си над нея и я е превърнал в инструмент, с който да превземе материалния медал за победата в играта. Той е ужасяващо спокоен, статичен, елементарен. И тази сила, с която е стъпил на мястото си, още повече разклаща остатъците от предишната власт, която Жули е упражнявала над него.

Накрая, сред кръвта, нечистотиите, отходните канали и гордостта на слугите си, Жули се самоубива. А те, с присъщата си каменна непоколебимост, си затвярят очите - убедени, че това се случва за доброто на света - на новия свят, в който духът е синоним на слабост, жестокостта и безмилостността към различието са добродетели.

Смъртта на безполезното колебание и търсене на великото, бележи и раждането на новото поколение, което, според Маргарита Младенова, и в момента властва над света. Което е доста депресиращо на сцена, честно. Поне мен много ме удари. Още повече, като се има предвид въздействащата сценография (на Даниела Олег-Ляхова) и съвършената игра на Христо Петков, Албена Георгиева и Мирослава Гоговска. Те са въздействащи, потресаващи, брутално органични млади таланти (за справка - Христо в "Братя Карамазови", Албена и Мирослава - в програма "Изход").

За мен "Жули, Жан и Кристин" е едно от най-добрите представления на сезона. И ако не се кефите на кухи ситуационни комедии с плоски смешки и клоунади, със сигурност трябва да го видите. Защото театърът все пак трябва да се стреми да отвори очите на публиката за истински важното в живота. Или както са си поставили за цел Добчев и Младенова - "да не оставят хората на амнезията за това, какво е постигнал човешкият дух"...