Какво се крие зад любезността на политиците – пари

В средата на президентския си мандат Барак Обама може да се похвали с прокарването на исторически (но и силно противоречиви) реформи на домашната сцена (финансова регулация и здравеопазване), прекратяване на бойните действия в Ирак, подписване на споразумение за ядрено разоръжаване с Русия.

По проблеми като Афганистан, Близкия изток, ядрените програми на Иран и Северна Корея обаче 44-тият американски президент не може да претендира, че надминава кой знае колко постиженията на предшественика си Джордж Буш.

И въпреки това държавният глава все още има имидж за завиждане поне що се отнася до света отвъд Съединените щати.

Той е млад, енергичен, харизматичен, танцува с индийчета, говори индонезийски и т.н. Хората в много части на планетата по-скоро го приемат като рок звезда. Като истинска знаменитост от шоубизнеса, а не като човек от световния политически елит, който в известен смисъл предопределя съдбата на всички нас.

Та именно разчитайки на Обама-чара си, президентът направи наистина впечатляваща първа част от азиатската си обиколка. Медиите и хората в Индия и Индонезия останаха запленени, а масови демонстрации срещу „злия американски империализъм”, каквито по принцип виждаме при визити на американски държавници, на практика липсваха.

Стопанинът на Белия дом обеща постоянно членство в Съвета за сигурност на ООН за Индия и представи Индонезия като пример за подражание в мюсюлманския свят, възхвалявайки нейните демокрация, религиозна толерантност и активност в борбата с тероризма. Много мило.

Всичките хвалебствия и взаимни размени на любезности обаче станаха на фона на солидните икономически договорености, които станаха факт зад кулисите и върху които (умишлено или не) не беше акцентирано.

Още началото на визитата на Барак Обама в Индия подсказваше, че нещата са наистина сериозни. На летището той и съпругата му Мишел бяха посрещнати лично от индийското премиерско семейство. За шест години на власт Манмохан Сингх е удостоявал с тази чест само Джордж Буш и саудитския крал Абдула.

Заедно с Обама пристигна делегация с директорите на 250 американски компании и деканите на 6 американски университета. И логично последваха спогодби на стойност 10 милиарда долара, които ще осигурят работа на 50 000 души.

Само американската самолетостроителна компания "Боинг" сключи сделка за доставката на 10 военни транспортни самолета С-17 на обща стойност 4,5 милиарда долара. Според Обама благодарение на тази сделка военният потенциал на Индия се подобрява, а в Съединените щати се създават 22 000 нови работни места.

Тук Белият дом удари два заека. Хем американският бизнес напълни джобове с индийски пари, хем бяха издърпани ушите на Пакистан, който напоследък взе да се ослушва при подкрепата си за офанзивата в Афганистан. А близост между Вашингтон и Делхи във военната сфера определено е тревожна сигнална лампа за пакистанците, които са в остър конфликт (гарниран с три войни) с регионалните си съперници вече повече от половин век след извоюването на независимост от Британската империя.

Обвързаността с Индия, демонстрирана от Обама, който нарече азиатската страна „световна сила”, е и достатъчно красноречив знак и към Китай, че политиката на Джордж Буш Делхи да е „американската” противотежест на Пекин ще бъде запазена и дори засилена.

Американският президент откри и друг икономически фронт срещу азиатските суперсили Китай и Япония. С достатъчно премерени действия и изказвания Обама успя да си спечели благоразположението на Индонезия, която е най-многолюдната мюсюлманска страна в света (237 млн. души), но освен това е най-силната икономика в Югоизточна Азия и един от най-бързо прогресиращите членове на Г-20.

След като два пъти отложи визитата си в страната, държавният глава умело се настани в сърцата на индонезийците при третия опит. Като човек с втори баща индонезиец и живял в Джакарта четири години от детството си, Обама показа, че не е забравил откъде е тръгнал. Не пропусна да поговори на местния език, настоя за „любимата” си традиционна индонезийска кухня, пошегува се с невъзможния трафик в столицата.

За капак заяви, че Индонезия е държава пример за подражание, що се отнася до демократично управление, религиозно толерантно общество и борба срещу екстремистите, които използват исляма за лични цели и облаги.

Е, друг е въпросът как пример за подражание може да е индонезийски министър, който никога не докосвал жени, които не са му роднини, и ръкуването му с Мишел Обама прерасна в скандал.

Но както казваше учителката ми по история: „Интереса клати феса, ученици!”. Кратко и ясно.