Политиката на Путин към Запада била зле разбрана

Политиката на руския президент Владимир Путин по отношение на "близката чужбина" и Запада беше зле разбрана исторически, пише за сайта project-syndicate.org Харълд Джеймс*.

Вместо да се концентрират към по-широките геополитически модели – по-специално ефекта от финансовата криза през 2007-2008 г. върху световната политика - коментаторите възприеха политиката на Кремъл като психодрама, която може да бъде разбрана само чрез дълбоко изследване на руската душа.

Резултатът бе крещящо неразбиране на това, което накара Путин да изостави изглеждащата като модерна, отстъпчива, дори прозападна позиция в полза на агресивен ревизионизъм. Бяха предложени две погрешни обяснения за текущата външна политика на Русия.

Първото, предложено от германски симпатизанти на Путин, е, че руската политика е логичен отговор на западната стратегията на обкръжаване. Източното разширяване на НАТО и Европейския съюз, твърдят те, бе ненужна провокация. Всъщност не друг, а Джордж Кенън, идеологът на Студената война като стратегия на САЩ за противодействие, се противопостави на разширяването на НАТО през 1990 г. със същите аргументи.

Има очевидни ограничения на тази теория. Като за начало, тя се основава на твърдението, че в момента на падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз, Западът е обещал, че няма да има разширяване на НАТО. Дори Михаил Горбачов обвини Запада, по време на 25-годишнината от падането на стената, че не е спазил обещанието си от 1989 г. като вместо това се е възползвал от отслабването на Русия през 1990 г., за да заяви еднолично лидерство и световно господоство, включително чрез разширяването на НАТО.

В действителност обаче Западът никога не бе обещавал да не разширява НАТО. Всъщност през пролетта на 1990 г. САЩ представи силен аргумент, че обединяваща се Германия не може да бъде част от две различни системи за сигурност.

По-същественият момент обаче е, че Русия през 90-те не прояви особена загриженост относно разширяването на европейските икономически и отбранителни структури към бившите сателити на Съветския съюз в Централна и Източна Европа, и дори към новите независими бивши съветски републики. Ако Русия беше загрижена, то вероятно нямаше да отнеме на Кремъл почти две десетилетия, за да отвърне на удара.

Второто популярно обяснението за промяната на курса от Путин е, че той е ирационален, и че руската външна политика е просто продължение на неговите фантазии. Това обаче повдига очевиден въпрос: Как човек, който някога изглеждаше като най-модерният и сигурен управник на Русия от Александър II насам, когото през 2001 г. президентът на САЩ Джордж У. Буш нарече "много предвидим и надежден", изведнъж може да стане по-луд от Распутин?

По-добро обяснение може да се намери чрез проследяване на хронологията на промяната във външната политика на Русия, която започна по време на кризата с Грузия от 2008 г. Когато Грузия, която флиртуваше с членството в НАТО, предприе военен отговор на нападенията от отцепници в Южна Осетия (етнически анклав, чието правителство бе подкрепено от Кремъл повече от десетилетие), Русия започна мащабна инвазия, за да защити региона.

Русия също така засили присъствието си в Абхазия, друга отцепническа провинция. Кризата, която бе предхождана от масирано издаване на руски паспорти на грузинци, вещаеше разполагането на руски войски в Крим под претекст за защита на руските граждани.

Промяната в курса на Москва бе очевидна дори по-рано. По време на Мюнхенската конференция за сигурност през 2007 г. Путин представи новото си лице, акцентирайки върху потенциала на големите развиващи се икономики - Бразилия, Индия, Китай и Русия - да предоставят алтернатива на това, което той възприемаше като еднополюсен световен ред. Много наблюдатели бяха шокирани от изявленията му, като възприеха речта като доказателство за неговата несигурност или ирационалност.

На следващата година финансовата криза удари Русия, убеждавайки Путин, че оценката му е била пророческа. Кризата, според него, бе доказателство, че дните на американската глобална доминация са приключили.

Всъщност, преди кризата Русия се бе примирила с логиката на глобалния капитализъм, осъзнавайки необходимостта от сътрудничество с мултинационални корпорации за модернизиране и разнообразяване на икономиката си, основана на производството на суровини и енергия. След кризата обаче вече нямаше какво толкова да се спечели от глобалните пазари - поне не по отношение на силата. Вместо това най-добрият вариант за Русия бе да си сътрудничи с други страни, които са приели подобен модел на държавен капитализъм, особено Китай.

Интерпретацията на Путин за кризата бе подкрепена от политическите събития в Америка и Европа. САЩ избраха президент, който изглеждаше склонен към свиване на глобалните ангажименти на Америка. Когато Арабската пролет избухна, реакцията на САЩ бе слаба и объркана, колебаейки се между про-демократичната реторика и подкрепата за анти-ислямистки автократи. Това даде възможност на Путин да се представи, особено в Сирия, като надежден застъпник за геополитическия прагматизъм.

Дълговата криза в Европа - и очевидната неспособност на нейните лидери да предприемат координирани действия - даде на Кремъл допълнителни аргументи. Според тях Европа, чиито дългове и дефицити са много по-ниски от тези в САЩ или Япония, би трябвало да е в състояние да избегне поляризацията.

По-общо казано, убеждението на Путин, че икономическата криза води до разпадане на Запада, е в унисон с традиционното съветско геополитическо мислене. Както Стивън Коткин показва в новата си биография на Сталин, съветската политика е била строго рационална. Голямата депресия убеждава Сталин, че различните фракции на капитализма ще започнат война. Нацистката агресия от 1938-1939 г. изглежда потвърждава неговия анализ. Но предсказанията на Сталин не се оправдават след поражението на Хитлер, когато различните интереси не довеждат до сблъсък между САЩ и Великобритания.

Докато западните политици и икономисти се опитваха да предотвратят повторение на Голямата депресия, Путин вече работеше върху допускането, че тя е настъпила. За Запада справянето с геополитическия хаос след финансовата криза ще бъде още по-трудно от икономическото възстановяване, завършва Джеймс.

* Авторът е професор по история и международни отношения в Принстънския университет, професор към Европейския университет във Флоренция и старши сътрудник в Центъра за иновации на международното управление. Той е специалист по глобализация и немска икономическа история.