Началото на края на талибаните или провал

Докато САЩ и Канада се бият на хокей на Олимпиадата във Ванкувър, техните сънародници войници се бият рамо до рамо срещу талибаните. Вековната традиция да се пази мир по време на Олимпийски игри беше пренебрегната от НАТО и афганистанската власт в името на висшата цел да се сложи край на талибанския терор.

Така започна операция „Мощарак”. В превод от местния диалект дари – „Заедно”. Та заедно под флага на Северноатлантическия пакт в мощна офанзива срещу един от последните бастиони на талибаните (провинция Хелманд) тръгнаха американци, британци, канадци, датчани и естонци. Към тях прибавяме и афганистанските въоръжени сили, който (според новата стратегия) имат доминираща роля в операцията. Общо около 15 хиляди души.

Реално такава мобилизация срещу съмишлениците на Осама бен Ладен не е имало от самото начало на инвазията в Афганистан през 2001 година. Главнокомандващият на силите на САЩ и НАТО в страната генерал Стенли Маккристъл обясни, че ще се ползва нов модел – настъплението ще се извършва от афганистанските сили, подкрепени от коалицията и със значително взаимодействие с народа. Ще се действа бавно и внимателно, за да се сведе до минимум рискът от цивилни жертви.

Към този момент десетина дни след началото на „Мощарак” се оказва, че ген. Маккристъл е прав за едно – операцията върви доста бавно. Основна цел на акцията е град Марджа – твърда крепост на талибаните и сърцето на опиумната търговия. По данни на НАТО в града и околията живеят 125 хил. души, като броят на бунтовниците е едва 400 до 1000.

Простата сметка показва, че талибаните се равняват на 6,6% от армията, пратена да озапти Марджа. Тези 6,6 на сто обаче удържат фронта, което поставя сериозна въпросителна относно крайния успех не само на тази операция, но въобще на цялата кампания за елиминиране на радикалните талибани.

Самият американски военен министър Робърт Гейтс призна, че „Мощарак” се проточва повече от очакваното. Един от висшестоящите командири – адмирал Майк Мълън, пък определи операцията като „мръсна работа”, но подчерта: „Това не значи, че не си заслужава”.

Истината е, че ще си заслужава, когато има конкретни резултати. И то бързи. Защото дори най-малката надежда за бъдещето на Афганистан ще се изпари, ако и тази офанзива влезе в трета глуха.

Притеснително е, че 1000 талибани, залагащи самоделни бомби и използващи цивилното население за щит, удържат афганистано-натовската войска. Какво ли ще стане, ако са 10 000 например? Какво ли ще стане, ако натовски ракети продължават да убиват погрешка жени и деца, както преди няколко дни в Южен Афганистан (27 убити цивилни при обстрел) и на местното население му писне от миротворците?

А тепърва предстои най-сериозното изпитание – битката за Кандахар – политическото ядро на Афганистан. Провинцията беше основна база на основателя на движението на талибаните молла Омар при диктатурата от средата на 90-те до 2001 година. А недалновидното отслабване на усилията за контрол върху Кандахар през последните години, е сочено като една от най-големите стратегически грешки на натовски съюзници. Сега талибаните там са с възвърнати позиции, готови за борба.

„Кандахар означава Афганистан. При мир тук ще има мир в цялата страна”, заяви наскоро губернаторът на провинцията Торялай Веса. Ами освен да си кажем „дано” и „мощарак”, да се надяваме, че бавната работа ще се окаже гордост за Обама, Карзай, НАТО и т.н.