Турция в ЕС: Преодоляване на невъзможното

„Не искаме да сме тежест за Европейския съюз. Ако не ни искат, не губим нищо. Тогава те избират да бъдат християнски клуб”. С тези думи турският премиер Реджеп Ердоган изрази ясно позицията на правителството си по отношение на евроскептицизма за членството на Турция в ЕС.

Ердоган направи това изявление, в което ясно личи нотката на обида и индиректното обвинение в религиозна нетолерантност, по време на визитата си в Босна. И то в разгара на делови форум в Сараево, в който участваха видни европолитици като испанския премиер Хосе Луис Сапатеро и специалния представител на Четворката за мир в Близкия изток Тони Блеър.

Настъпателното изказване обаче като че ли беше по-скоро показване на мускули, отколкото категорично мнение. Все пак само часове по-късно премиерът беше в дома на един от най-големите противници на турското членство. Ердоган и френският президент Никола Саркози демонстрираха завидна дипломатичност на фона на словесните престрелки в последните години.

Да не забравяме, че именно Саркози заяви, че винаги е бил против членството на Турция в ЕС и че Турция не е в Европа. Сега обаче държавният глава дори обеща да посети Анкара през ноември. Турските медии пък коментираха, че затоплянето на отношенията е станало факт едва след като Ердоган е обещал отварянето на вратата за френски инвестиции в Турция и разширяването на икономическите отношения.

Но бизнесът си е бизнес. А за членство в Европейския съюз само това не стига (или поне официално).

Така очакванията от визитата на Саркози всъщност не би трябвало да са много големи.

Ето, германският канцлер Ангела Меркел например отиде в Анкара и обяви, че вярва в прагматичното придвижване на присъединителния процес на Турция. Типично по германски.

Желязната лейди на Обединена Европа даде да се разбере, че за турците пътят към Европейския съюз се очертава доста дълъг. Засега под „дълъг” не се разбира невъзможен, но е факт, че Ердоган и правителството му не получиха търсената твърда подкрепа от Меркел.

А последните събития в общоевропейския политически живот показаха, че без нейната благословия решения не се взимат (изборът на президент на ЕС, помощта за Гърция и т.н.).  

Германският канцлер препотвърди официалната позиция на Брюксел, че основната пречка в присъединителния процес е неизпълнението от страна на Турция на допълнителното споразумение за разширяване на митническия съюз с десетте приети през 2004-та страни членки на ЕС.

Анкара подписа протокола, но продължава да държи затворени своите пристанища и летища за Република Кипър (в отговор на непризнаването на Севернокипърска турска република). Така, заставайки срещу една държава от съюза, Турция застана срещу целия съюз и даде повод за замразяването на цели 8 от общо 35 преговорни глави. В това число Свободно движение на стоки, Селско стопанство и развитие на селските райони, Транспортна политика, Митнически съюз и Външни отношения.

Въпросът е готова ли е Турция да удържа на натиска за помиряване с Кипър (враждата е с давност 36 години). Към този момент отговорът е "да", при положение че Анкара не предприема каквито и да е стъпки в посока искането на Брюксел.

За разлика от сходния казус „Армения” например, където малко или много историческата непоносимост между двата народа на ниво държавни взаимоотношения е, ако не преодоляна, то поне значително намалена. Разбира се, говорим за съвсем начална фаза, но ЕС иска движение именно в тази посока.

Визитата на Меркел донесе и едно полуофициално условие за членство. Канцлерът поиска турска подкрепа за евентуални нови санкции срещу Иран. Подобна подкрепа срещу съседна мюсюлманска държава изглежда особено висока летва, но е цената, която трябва да се плати за благоразположението на Запада.  

Всъщност Турция търси това политическо благоразположение още от 1959 година, когато кандидатства за асоциирано членство в Европейската икономическа общност – предшественика на ЕС. От тогава до сега са водени множество преговори, подписвани са редица спогодби, но южната ни съседка не само остава в преддверието на Обединена Европа, но и пред широко затворените й врати.

Оставяйки настрана Кипър, евролидерите имат и други причини да не бързат да приобщят Анкара към голямото семейство. Значителна част от политическия елит е на мнение, че културните и религиозните различия не могат да бъдат преодолени. Все пак говорим за над 80 милиона мюсюлмани, които ще се влеят в християнския бастион.

Проблем в сянка безспорно е и настоящата икономическа ситуация. Едно отваряне на границата между ЕС и Турция със сигурност ще доведе до прилив на евтина работна ръка, която ще залее европейския пазар. Мощта на турския износ (въпреки регулаторните правила в Обединена Европа) пък може да се окаже прекалено голяма тежест за и без това задъханата икономика на Стария континент.

Не са малко обаче експертите, които считат, че Турция ще влее свежата кръв, от която застарялата и мудна Европа има нужда. Освен това приемането на мюсюлманска държава в съюза може да се окаже така търсеният ключ за пробив в отношенията между Запада и Изтока.

Всички неясноти, условности, предположения, догадки и т.н. обаче оставят Турция извън ЕС. И по всичко личи – за дълго време.