The End, Mr. Brown!

След пет дни напрегнато очакване Великобритания най-после си има нов премиер. Дейвид Камерън поведе консерваторите към победата на изборите и макар с помощта на либералдемократите, сложи край на 13-годишното управление на Лейбъристката партия.

Със своите 43 години потомъкът на крал Уилям IV стана най-младият премиер на Обединеното кралство от 1812 година насам. Камерън, който е възпитаник на най-елитното частно училище Итън, се настани на Даунинг стрийт 10.

С наведена глава и с практически приключила политическа кариера оттам си тръгна Гордън Браун. На 59 години шотландецът изживя жестоко падане в остър контраст с впечатляващата му биография. Доскорошният премиер и един от най-влиятелните политици в съвременната история на Великобритания дори преживя срама да изиграе ролята на разменна монета.

Именно такова усещане остана след оттеглянето на Браун от лидерския пост в собствената му партия. Неговите лейбъристи получиха условие „оставката на председателя”, за да започнат преговори за съставяне на управляваща коалиция с либералдемократите. Условието беше прието, макар да беше ясно, че целта на заиграването на Клег със социалистите е да получи по-добри условия в сделката с консерваторите.

Така вместо в ролята на „мъченик” за доброто на партията Гордън Браун влезе в ролята на човек, пречупен от провала и загубил доверието (а може би и уважението) на съмишлениците си. Да не говорим за опозицията и обществото. Винс Кейбър от Либералдемократическата партия дори си позволи коментар, че Браун се е превърнал от Сталин в Мистър Бийн.  

В интерес на истината през годините докторът на историческите науки е доказал, че е силен и компетентен. След кратка кариера като лектор и телевизионен журналист Гордън Браун се насочва към политиката и на 32 години вече е депутат от Лейбъристката партия. Още тогава не е тайна за никого, че амбицията на Браун е Даунинг стрийт 10. Следва изстрелване до върховете на Лейбъристката партия, която през 80-те и 90-те остава в дебелата сянка на консервативните правителства начело с Тачър и Мейджър.

Когато става ясно, че при социалистите смяната на генерациите е наложителна, Гордън Браун и близкият му приятел Тони Блеър излизат на преден план. През 94-та идва внезапната смърт на лейбъристкия лидер Джон Смит и двамата „младоци” са фаворитите за поста. Тук е и повратният момент в кариерата на Браун.

Спекулациите около тайната му вечеря с Блеър продължават и до днес, но почти сигурно той се отдръпва от пряк дуел с приятеля си, който пък му обещава контрол върху икономиката при евентуално лейбъристко правителство.

Останалото, разбира се, е история. Тони Блеър стана премиерът с главно „П” на Великобритания, а Гордън Браун – финансовият министър за пример, който наложи положителна данъчна реформа, стабилизира банковата система и ограничи инфлацията.

Така някак неусетно, но неизбежно, двамата се оказаха в пряк двубой за влияние не само в собствената си партия, но и в държавата.

И когато дойде решението за войната в Ирак (2003 г.) и безрезервната подкрепа за агресивната политика на Бушовата администрация, нещата за Блеър се обърнаха на 180 градуса. Острото обществено недоволство от намесата на Великобритания в инвазията предреши съдбата на премиера и въпреки изборната победа през 2005 година, беше ясно, че той няма да довърши мандата си. Оттегли се сам две години по-късно, а букмейкърите дори и не приемаха залози дали Браун ще го наследи.

Така без избори финансист №1 на кралството зае премиерския пост. Само че оттук нататък започнаха неволите. Първата сериозна обществена реакция беше заради факта, че Гордън Браун не свика предсрочен парламентарен вот за легитимиране на властта си. Продължаващото присъствие в Ирак и Афганистан, и нарастващият брой британски жертви удариха още по-сериозно имиджа на човека, осъществил мечтата си да заживее на Даунинг стрийт 10.

Атентатът на летището в Глазгоу и не особено бързата и адекватна реакция при скандала с депутатските лични облаги от служебни плащания сложиха нещата на кантар. Дойде и кризата, която свали драстично общественото доверие към Браун, въпреки че премиерът и кабинетът му се справиха с тежката ситуация и ограничиха до поносим минимум последиците от глобалната рецесия.

Просто всичко и всички вече работеха срещу гордия шотландец. Бяха регистрирани няколко изборни загуби поред, в това число за кметския пост в Лондон и допълнителния парламентарен вот в Крю и Глазгоу. Вътре в самата Лейбъристка партия започнаха сериозни брожения срещу премиера и искането за оставката му витаеше във въздуха постоянно.

За капак през лятото на миналата година дойдоха оставките на трима членове на кабинета след съкрушителната загуба на изборите за Европарламент. Тогава лейбъристите останаха едва на трета позиция със срамните за тяхната история 16 на сто от гласовете.  

Последният удар дойде в разгара на предизборната кампания, когато сякаш още имаше лъч надежда, че Гордън Браун ще излезе с чест от очаквания наказателен вот.

Той обаче забрави да свали микрофон след среща с избиратели, нарече „фанатична жена” една пенсионерка от Рочдейл, която го питала за икономиката.

Записът беше пуснат по време на радиоинтервю на премиера и картината беше красноречива. Браун слушаше с пребледняло лице, хванал се безпомощно за главата.

The End, Mr. Brown!