Моята, мъничка, тъжна България

Аз съм едно от лицата в тълпата. Не помня соца, нито “онова хубавото време„. Родих се във време на промени. Парите се смениха много пъти, властта... Всички глупави промени, всички гадости ги пробваха на нас и нашите родители. Никога не съм имала учебници от училище, закуски или обяди. Стола беше развалина, униформите бяха отживелици. Израстнахме в буреносните години в които уважението е мръсна дума.
Да, аз съм детето на промените.
Моите “старци„ се бориха да по-доброто, но то не дойде.
Аз от близо опознах протестите. Аз гласувам. Аз... Аз не познавам слънчевите дни. Моето образование е платено. Но, работата която имам съвсем не е.
Как да ти родя деца, Българио?! Какво да им дам? Как да ги храня... Да скачат с мене по площадите? Да спят в палатки? Да купуват дните им с кебапчета? Кажи ми!
Искам да остана, мътните ме взели, няма да замина.
Пустеещите села, бабите без пенсии за това, че са отдали живота си на държавата... Делят комата с кучето, нали е живинка. Нашата, проклета, напоена с кръв земя.
Виж ме! Виж ме, от прозореца на лъскавата си държавна кола. От балкона на държавното си жилище, за което си платил стотинки. Огледай ме добре. На гърба на мен и всички тези хора си там. Хайвера на масата ти - ние го платихме.
С раздраните дънки, старите гуменки... Какво даде на нас държавата? Твоята наглост ли? Мерси!
Къде е слънцето? Къде е надеждата? Посочи ми! Води ме и до смърт ще се борим. Полу-издъхнали под натиска на сметките за тока, едва кретащи, трудно дишащи... Обръкани, слепи, глупави и сами. Но, посочи ми огъня. За Бога, капчица надежда.

http://vbox7.com/play:838fbb1d - Нещо истинско, фонът на тези думи...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.