Само просветеният роб може да стане свободен човек

В човешката цивилизация робството има дълга история. Погледнато най-грубо, робът е най-ниското стъпало на обществото. Дори в определени моменти може да се смята, че робът е извън обществото, защото е имал по-скоро качество на стока или работен добитък. Те са били изцяло собственост на собственика/господаря/ си. В древния свят е нямало значение интелектуалните качества или умения на роба какви са. Нека си припомним, че най-известния баснописец на нашата цивилизация-Езоп-също е бил роб известно време.

В наши дни робовладелецът е държавата. Това с пълно сила се отнася за комунистическата държава. Тя се явява като формален робовладелец. Истинският робовладелец беше една престъпна банда, която беше заложена като господар от чл. І-ви на конституцията по време на комунистическия режим.

Нека вземем три основни атрибута на робството:

Робът няма собственост

Робът не може да напуска господаря си

Робът не може да заема административни длъжности

Ако направим едно сравниние с т. нар. “турско робство” ще се учудим, че то е в много по-малка степен близко до смисъла на думата “робство”. Комунизмът имаше много по-близки до робството показатели.

Ограничение на имуществото-един дом до 120 кв. м., лека кола, за която се чака с десетилетия и вила до 35 кв. м.

Адресна регистрация от най-рестристивен тип, професионално прикрепяне към дадено предприятие.

Невъзможност да заеме административна длъжност, ако не отговаря на показатели като произход, житейска философия и идеология.

В този план сравнението с т. нар. “турско робство” има делече по-либерални показатели. Въпреки това, комунистическите бонзи и техните конформисти- квазиучени никога и по никакъв начин не казват “комунистическо робство” Те казват “демократичен централизъм” и “социалистическа демокрация”. Ако се разгледат тези термини в тяхната дълбока същност, ще се види ясно, че това са истински абсурди.

Комунистическите робовладелци бяха политически, военно и идеологически изключително агресивни. Комунизмът нямаше никакви шансове, ако остане дори една държава, която да не е комунистическа, защото робът веднага ще може да направи реално сравнение за правата си, за възможностите си и за бъдещето си. Точно затова класиците на комунистическото робство залагаха на “световна революция” и “пълна и окончателна победа веднъж завинаги”. Точно невъзможността да заробят целия свят в крайна сметка събори това отвратително робство. В крайна сметка от комунизма останаха два ефекта. Свободният свят стана значително по-свободен и останаха сантиментите по робството. Аз го наричам “Московски синдром”. Нещо подобно на “Стокхолмски синндром”.

Точно този синдром работи сега у част от възрастните хора у нас. Това го показват и социологшчиските проучвания. И тези проценти, които показват носталгията по времето на Живков, както и отношението към старите тоталитарни паметници са следствие именно на Московския синдром.

Страшното и нелепото е, че точно тези роби с гласа си и активността си лишават младите от бъдеще. Точно те, с гласовете си на изборите, гонят младите от Родината, а след това крещят, че демокрацията е лошо нещо, защото гони младите от страната ни.

И това ако не е пълен абсурд!