Марина Зайцева: Историята за едно бягство от заразения Ухан

Тя е сред 144-тe, основно руски граждани, които през тази седмица бяха изведени от Ухан с два руски военни самолета заради коронавирус-епидемията там. Марина Зайцева разказа за DW как е протекла евакуацията.

Марина Зайцева следва биология в Германия и е била на частно пътуване в Китай.

ДВ: Бяхте сред първите руснаци, евакуирани със самолет от Ухан. Къде сте сега и какви са условията?

М. Зайцева: Намирам се в пансион в Тюмен (Сибир). Когато пристигнахме, ни посрещнаха лекари със защитно облекло. Не ни предложиха нито вода, нито възможност да седнем, макар че бяхме пътували 12 часа. Както стояхме, ни прочетоха указанията и списъците - кой с кого ще живее. Хора, които не се познаваха, бяха настанени по трима, по четирима в стая. В продължение на 14 дни сме под карантина и не бива да напускаме стаите. Ако някой въпреки това го направи, за него карантината започва отначало. В стаята има списък на задължителните спешни мерки. Трябваше да съблечем всичките си дрехи, да ги дезинфекцираме, да ги сложим в кашон, след което да се изкъпем. Тук има всичко: телевизор, хладилник, бързовар, чай и шоколадови бонбони. И в банята има всичко необходимо. Лекари ни преглеждат всеки ден.

ДВ: Какво преживяхте?

М. Зайцева: Следвам в Германия, в момента съм във ваканция и исках през февруари да се върна. Отлетях за Ухан и продължих оттам да се видя с приятели в град Шиангянг, провинция Хъбей. За китайската Нова година искахме да се върнем в Ухан, но градът вече беше изолиран. Нашият град също беше изолиран два дни по-късно, т.е. нямаше как да го напусна.

ДВ: Споменахте, че сте се опитали да заминете със самолет на Бундесвера, но са Ви отказали. Вие ли потърсихте руските власти или обратното?

М.Зайцева: Да, от германското посолство казаха, че с германския самолет могат да летят само германски граждани или най-близки техни роднини. В руското посолство в продължение на седмица напразно се опитвах да получа информация за отпътуването. Чак след като в Москва бе взето решението за евакуация, настъпи раздвижване. Обадиха ми се и ми казаха кога трябва да отлетим.

ДВ: Как Вие самата научихте за опасния коронавирус?

М. Зайцева: Знаех за пневмонията, но първоначално не я мислех за толкова опасна. Аз пристигнах в Китай от Сингапур и една приятелка ме информира, че хората в Ухан страдали от възпаление на белите дробове. В началото не се замислих толкова по въпроса, но когато броят на жертвите нарасна, се обадих веднага в посолството.

ДВ: Как премина евакуацията?

М. Зайцева: От предния ден знаехме, че ще ни вземат. Автобусът дойде рано сутринта и в 11 часа бяхме в Ухан. Заради загражденията по улиците пътуването ни продължи по-дълго от обичайното. Постоянно трябваше да слизаме, за да ни мерят температурата и за да си показваме паспортите. Полетът бе късно през нощта. Дадоха ни вода и по нещо за хапване. Първият самолет излетя по план в един часа през нощта. Излитането на втория, в който бях аз, се отложи за четири часа сутринта. Бяхме много изтощени.

ДВ: По време на евакуацията прегледаха ли ви за коронавирус?

М. Зайцева: В самолета многократно ни мериха температурата и ни проверяваха с детектор за топлина. На един човек му стана лошо и беше положен на носилка. Други не са се оплаквали. На летището имаше три млади жени, които имаха температура. Затова се бе отложил и полетът ни, но накрая и те заминаха с нас.

ДВ: Пътували сте с руски военен транспортен самолет Ил-76...

М. Зайцева: Ужасно беше. Нямаше предпазни колани, хората просто седяха на дървени пейки. Нямаше тоалетни, само палатки, в които бяха поставени кофи - те служеха за тоалетни. В самолета беше много горещо и много шумно. В град Улан-Уде в Сибир спряхме да заредим с гориво. Там беше много студено - до минус 30 градуса. Палатките бяха опънати до самолета. Там имаше чай, но сандвичите бяха замръзнали. Всичко траеше много дълго, беше трудно да се издържи.

ДВ: Какви са Вашите впечатления от ситуацията в Китай?

М. Зайцева: Всичко бе точно регламентирано, всички веднага започнаха да носят защитни маски. Информацията се разпространяваше бързо. Единственият момент, в който усетих, че нещо не е както трябва, бе непосредствено преди отпътуването. Градът изведнъж се изпълни с високоговорители, от които ни предупреждаваха да не излизаме на улиците. Навсякъде имаше плакати, на които също пишеше, че трябва да се стои вкъщи. Жителите бяха започнали сами да преграждат улиците, водещи към техните квартали - с велосипеди и чували. Но магазините бяха пълни.