Светът е голям и Командарев дебне навсякъде

Стефан Командарев е режисьор на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. И макар че честото повторение на името му напоследък може да заблуди, че за него сега започва всичко, всъщност го познаваме от доста отдавна.

Противоречивият му дебют „Пансион за кучета“, няколкото документални филми, предаването „Понеделник 8 ½“, историите от малкото селце Соколица, където покрай снимките на филма срещнахме Циганина, Влюбените, Попа и Семейството.

Ето че най-накрая дойде време да се запознаете и със самия него – 7 години след началото на работата по „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, година след приключване на монтажа му, повече от месец след премиерата и в началото на следващия проект...

Дами и господа – Стефан Командарев.

След всички успехи на „Светът е голям...“ и шест години предварителен труд, това ли очакваше?

Не, аз всеки път си мисля, че колко години сме го работили няма значение. Въпросът е какво се е получило.

То може да се работи и 20 години и накрая да е пълен боклук. Иначе за момента филмът върви много добре. За мен освен официалната дистрибуция, фестивалите са много важни, защото там стават много хубави неща.

Например в Цюрих едната от прожекциите ни съвпадаше с друга – на известен режисьор в негово присъствие. Но един от големите швейцарски дистрибутори предпочете в петък вечер да дойде на нашата.

След филма имаше въпроси и отговори, той и на тях присъстваше, след което се е обадил на моите германски продуценти и е поискал да разпространява филма. Това изключително ме поласка и зарадва.

Какво ти направи впечатление на премиерата на филма у нас – притесни ли те нещо?

Разбира се, най-важно е един филм как ще се гледа в собствената си страна. Доволен съм, досега чувам много хубави отзиви. Ще видим как ще продължаваме.

Аз имах чудесен шанс на първата премиера, по време на София филм фест – зала 1 беше пълна, а сред публиката бяха четиримата прототипи на основните герои – семейството на Илия Троянов. Това рядко се случва.

Техните реакции бяха много важни за мен, защото това е техният живот. Цялата история е истинска и те изключително добре я приеха.

Самата история на емигранта, който се завръща, не само не е оригинална, ами е и една от най-баналните в съвременния свят. Защо според теб е важно да разказваме такива истории?

Едно и също нещо се случва след всяка една прожекция в Западна Европа, включително и в Монреал.

След финала на филма идват българи и си говорим, някои плачат и всеки казва: „Това е моята история“. Всеки един от тях казва: „Аз мога да намеря част от себе си в този филм“ – толкова е истинско и реално всичко.

Тоест говорим за една конкретна емигрантска история, която универсално вълнува всички, които живеят извън родината си, и не само тях. И те твърдят, че от много време имат нужда от такъв филм.

Едно момче на твоите години дойде при мен и ми каза: „Ние тук сме по-добре материално, но духовно и морално – затъваме. И слава богу, че от време на време може да се види нещо подобно“.

По време на монтажа на филма си говорихме, че си вплел свои лични преживявания в него. Кой момент по-точно е най-близкият до теб лично?

Аз още тогава ти казах, че когато четох романа и стигнах до момента, в който Баба Сладка прегръща Сашко, се просълзих. Същото се случи и на снимките. Като го видях на монитора, просто се сетих за периода, в който се колебаех дали да се прибера от Франция, или да остана. В крайна сметка си дойдох, което беше правилното решение. Затова този момент на прибирането е най-близко до мен.

После, когато си говорихме с емигрантите, те ми казваха, че е много важно да имаш място, където да се върнеш – този момент затова така вълнува, защото е връщане към себе си.

Радва ли те успехът, как го приемаш?

Аз вече правя следващите неща – в момента се готвя за документален филм. Така че по-скоро предпочитам да бачкам.

Разкажи тогава за проекта, който ти предстои?

Ти знаеш, че аз много обичам да гледам и да се занимавам с документално кино, защото там си много по-независим, в сравнение с игралното.

В „Светът е голям“ имах на главата си 5-има продуценти, а документалните обикновено си ги продуцирам сам. Когато си независим, много по-бързо стават нещата с финансирането. А един документален филм често е толкова добър и въздействащ, колкото и игралният.

За настоящия тръгнаха нещата от едни статии на Диана Иванова в "Капитал" за Вършец.

И се оказа, че голяма част от жените във Вършец ги няма – мъжете отглеждат децата, водят ги на училище, готвят, чистят и перат, а жените са в чужбина, работят като гледачки на болни и умиращи хора в Италия и изкарват пари. Изключително сложна история – с хубаво и лошо, със смешни и тъжни моменти.

Според мен има много хляб. И в момента там съм се съсредоточил.

Виж интервюта с оператора (Емил Христов) и композитора (Стефан Вълдобрев) на филма.

Виж всички новини за "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде"

Още за фестивалите, актьорите, снимките и новото българско кино четете в продължението на интервюто ето тук.

Ето и дългия вариант на трейлъра на филма: