Ретро-парти

Моят германски приятел – един подобаващо изглеждащ любител на доброто и обилно хапване и пийване – се втурва със сияйна усмивка към празните маси в градината, настанява се удобно на една от тях и зачаква с гладен поглед сервитьора. Повеждам неангажиращ разговор за времето с цел даване на възможност на обслужващия персонал да ни забележи и удостои с присъствието си.

След около 15 минути репликите от страна на събеседника ми вече се свеждат до ръмжене, наподобаващо прегладнял тигър и куркане на черва, но и тези звуци не предизвикват никакво раздвижване откъм входа на заведението.

Решавам, че е време да наруша протокола, извинявам се на германския си приятел и пристъпвам във вътрешността на кръчмата, обхваната от неясното съмнение, че може би всички вътре са измрели от невярна болест или поне се нуждаят от “Бърза помощ”.

Слава Богу, келнерите са живи и здрави и водят освежителен разговор, облакътени небрежно на бара. След “Добър ден” и “Какво ще обичате” обяснявам, че обичаме да се храним на открито и по тази причина от известно време седим в градината и търпеливо чакаме.

“Ами влезте вътре” – кани ни едно от лицата и посочва задушното помещение зад гърба си. Обяснявам любезно, че ние, клиентите, бихме предпочели да седим отвън в градината. “Седете си тогава, но няма кой да Ви сервира там” е категоричния отговор в стил “Клиентът винаги е прав, особено когато си плаща”. Всичките ми допълнителни аргументи в полза на градината биват удостоени с любезна усмивка и непреклонно отрицателно поклащане на главата.

Решавам, че със спорове няма да постигна нищо друго освен гладна смърт и се връщам в градината с цел привличането на чакащия отвън прегладнял тигър в задушната вътрешна част.

Правейки все пак отчаян опит да защитя честта на обслужването в държавата и заведението в частност обяснявам, че днес не сервират в градината, понеже може да завали. (Това последното не особено находчиво си го измислям сама, тъй като обслужващия персонал не изтъква никаква друга причина, освен нежеланието си да излезе в градината – ако не за друго, то поне да се извини и да ни покани вътре. Явно напоследък семейните лекари на келнерите им забраняват всякакво съприкосновение в чистия въздух).

Германският ми приятел поглежда кристално чистото небе, почесва се там, където прежурящото слънце го е позачервило за 20 минути чакане, поглежда и мен като човек, в чиито разум вече няма пълно доверие, и с кисела физиономия се напъхва в сумрака на заведението.

Залата, в която влизаме, е ¾ празна, така че се настаняваме на една маса и скоро след това келнерът донася две менюта. И двете на български. Поисквам едно на английски за моя германски приятел. Келнерът взема двете менюта, отнася ги, след малко се връща и ни ги връчва отново. Моето е на английски. Това на моя германски приятел отново е на български.

С риск да катурнем масата или поне да изпосъборим намиращите се върху нея чаши се изправяме и с принудителен самурайски поклон си разменяме менютата. За няколко минути ситуацията утихва. От някъде се носи тиха музика – български естрадни песни от 80-те години.

Поръчаме плато салати (според келнера количеството е достатъчно за пет лица) и бутилка бяло вино. Донасят ни керамични чинии с типична българска шарка, които навремето вероятно са били много красиви, но сега са толкова очукани, сякаш са принадлежали на четниците на Капитан Петко войвода, които са ги ползвали не само за хранене, но и за възпиране на атакуващите ги несметни турски орди.

Преглъщам вида на посудата с надеждата, че поне е чиста, и понеже моят германски приятел се е заслушал с удоволствие в музиката, решавам да благодаря на келнера за сполучливия избор. “О, днес имаме ретро-парти!” – обяснява гордо той, оставяйки ме в размисъл относно идеята на последното.

Пристига бутилката вино. Салатата я изчакваме известно време – сигурно докато хванат свободно пасящите домати и краставици, омаломощят ги и ги нарежат. Явно уловът не е бил много богат, защото платото би задоволило пет лица само ако това са пет манекенки на гладна диета.

Моят германски приятел се нахвърля върху платото, като при опита да си сервира с поставената лъжица с неподходящ размер изпуска едно доматче на покривката и го премества в пепелника. Запомнете го – то дълго време ще си стои там.

Аз също се опитвам да си сервирам, но още от пръв опит, без предварителна подготовка и без сухи тренировки установявам, че готвачката, която е ситуирала салатите в платото, има дълга черна коса. Като се опитвам да не давам израз на погнусата си и дори се усмихвам, помолвам келнера да ми смени чинията. Той я отнася и никога повече не донася друга. Слава Богу, моят германски приятел не разбира дума български.

За съжаление обаче не е съвсем глух и едва не се задавя, когато “ретро-партито” рязко приключва и на негово място се понася бесен чалга-вой. Опитите ми да въздействам върху типа музикално оформление посредством умолителни погледи и реплики към многоспоменавания вече келнер са напълно неуспешни.

Така че аз си седя на празната маса като кон на празни ясли до края на салатата и се отдавам на виното и надвикването с чалгата. Виното не е лошо, но и там не се разминава без визуални ефекти – при поредното сипване в чашата на моя германски приятел тя се превръща в една от онези детски играчки с форма на полусфера, в които, като ги разклатиш, върху къщички с червени покривчета се посипват изобилно бели снежинки.

Отварям уста да помоля келнера да смени на човека чашата, но навреме се сещам за моята безвъзвратно отнесена чиния и понеже не желая да подлагам моя германски приятел на изпитанието да си пие виното от бутилката, захлопвам уста овреме.

Идва време за кафето. Помните ли онова доматче в пепелника? То още си е там и ние бодем съпътстващите кафето цигари в него.

Донасят ни сметката. Кръчмата не е от евтините, а отдолу стои сакралното “10% сървис”.

Моят германски приятел заявява, че повече няма да стъпи тук. Мълча и ме е страх да попитам къде по-точно – в кръчмата в частност или в България като цяло...

Мариана Найденова