Неоосманизмът запазва водещи позиции в Турция

Миролюбивата доктрина "Нула проблеми със съседите", провъзгласена през 2009 г. от тогавашния външен министър Ахмет Давутоглу, не остана за дълго символ на една миролюбива политика, водена от Турция.

Тя бързо се трансформира в агресивна концепция, насочена към промяна в статута на страната чрез разширяване на влиянието й и управление на процесите, протичащи в съседни и партньорски държави. Реалната, макар и незаявена официално, външнополитическа доктрина беше, остава и занапред ще си остане неоосманизмът, но придружен вече с агресивна ислямизация както в самата страна, така и в чужбина, пише Александър Князев във в. "Независимая газета".

През 70-те години на миналия век отрядите на религиозните традиционалисти, акънджиите, оглавявани впрочем дълго време от Реджеп Тайип Ердоган, ходеха по левичарски митинги с хладно оръжие - провокираха кървави сблъсъци и репресии срещу компартията и привържениците на целия политически спектър около нея.

Воден от същата радикална идеология, щом стана президент, Ердоган подкрепяше и събитията от т. нар. Арабска пролет - нещо, което впрочем предизвика сериозно недоволство в турските армейски среди. На турския генералитет се понрави прецедентът със свалянето от власт на "Мюсюлманските братя" от военните в Египет начело със сегашния президент на страната Абдел Фатах ас Сиси през юни-юли 2013 г. В Турция обаче Ердоган успя да не допусне "египетски вариант". В краткосрочна перспектива той е основният печеливш от неуспешния военен преврат или, както гласи една от важните версии, имитацията на такъв.

Турция обаче е сред страните, в които вътрешните промени може само леко да коригират външнополитическата стратегия, запазвайки базовата й същност. Така например, въпреки антиамериканската им риторика и намеците за сближаване с Русия и Евразийския икономически съюз, сред цялото разнообразие от политически сили в Турция липсват такива, които при идване на власт биха осъществили в политиката на страната "завой на Изток" или "на Север" - това по принцип е невъзможно.

Неоосманизмът като неофициална външнополитическа доктрина на Турция за разширяване на сферата на влияние чрез "мека сила", с икономическо, хуманитарно въздействие и наднационален дух, запазва водещи позиции. Сплотяващият страната национализъм на Мустафа Кемал Ататюрк видимо вече отстъпва място на нови идеологеми, които се градят на имперско мислене, радикален ислям, неопантюркизъм, панислямизъм, дори на едно турско "евразийство". Използваме термина "евразийство" в контекста на тюркското единство, подразбирайки "евразийството" на тюрките от Кавказ, Централна Азия и Турция.

Не е твърде различен и неопантюркизмът, отправящ призив за интеграция на тюркските държави въз основа на етническата, езиковата и религиозната им близост и тясно свързан с пантуранизма, ориентиран към Туран - митична историческа общност на тюркските народи в целия ареал, където те са разпространени: от Байкал до Балканите. Точно в руслото на тази парадигма се реализира тенденцията Турция да използва инструменти от арсенала на "меката сила" на територията на тюркски държави и субекти на Руската федерация с тюркско население в рамките на стратегическата цел, преследвана от Анкара - да формира нова подсистема на международните отношения, "тюркски свят".

Естествено, сегашният момент в най-новата история на Турция не е най-подходящият, за да изиграе тя амбициозната си интегрираща роля. В Турция де факто тече гражданска война и последните събития може само да я изострят.

За Русия Турция е съсед и важен партньор. Но това е съседство, при което винаги трябва да поддържаш необходимата дистанция. В Сирия политиката на Турция не подлежи на промяна по дефиниция, защото тази политика до голяма степен се диктува отвън, от партньори на Анкара. Които просто не биха позволили на Ердоган (дори ако пожелае) да промени спуснатия сценарий.

Изобщо не са премахнати базовите противоречия между Москва, Дамаск и Техеран, от една страна, и Анкара, Доха, Рияд и Вашингтон плюс европейците, от друга. Дългогодишната подкрепа на Турция за сепаратисткото за Русия терористично движение в Северен Кавказ и Поволжието и антируският вектор в политиката на Анкара, свързан с Крим, също са факт.

Турция вижда тук въпроси, принципни за външната й политика. За нея е по-лесно е да смени управляващия елит, отколкото да загърби тези насоки, подкрепяни твърде мощно както в самата Турция, така и от истинските й съюзници и партньори.

Сред тези принципни стратегии е вековното противопоставяне с Русия в Централна Азия. Историята не познава примери за позитивно взаимодействие между Русия и Турция в региона, затова пък съдържа цял куп примери за водената тук от Турция агресивна антируска политика било през Средновековието, било в най-ново време.

Класически модел, описващ малкото опити за сътрудничество, е може би случаят с Енвер паша, изпратен в региона през 1921 г. от ръководството на Съветска Русия, за да сплоти тюркското население в подкрепа на съветската власт, и наредил се на мига сред лидерите на басмаческото движение (въоръжената съпротива срещу болшевиките в централноазиатските земи, б. р.).

Турската политика в Централна Азия се изостря днес и от религиозния си компонент. Идеологията на Ердогановата Партия на справедливостта и развитието е идентична с тази на "Мюсюлманските братя": неин идеал е да изгради ислямски халифат, да провъзгласи халиф и след това да разшири влиянието му поне до границите на някогашната Османска империя.

Износ на неоосманистка идеология и на радикална ислямизация - такава е базовата идеологема и геостратегията на Турция и в протичащото вътрешно преформатиране в самата страна, и в исторически важните за нея региони, които са и жизненоважни за Русия.
 

/БТА/