Как Русия спря Асад

В началото на ноември миналата година режимът на Асад имаше много очаквания. Сирийският президент Башар ал-Асад току-що се беше присъединил към колегите си лидери от Близкия изток на панислямска среща на върха в Саудитска Арабия, което бе важна стъпка към завръщането му на международната сцена. След събитието турският президент Реджеп Тайип Ердоган, който години наред се опитваше да свали Асад, заяви пред репортери, че се надява да се срещне със сирийския лидер и да „върне турско-сирийските отношения в правилната посока“.

По-малко от месец по-късно Асад избяга от страната с руски самолет, докато подкрепяните от Турция опозиционни сили започнаха последния си подход към Дамаск. Повечето наблюдатели бяха изненадани от това развитие. Но дългогодишният анализатор на Близкия изток Нийл Партрик беше по-малко изненадан. Както Партрик описва подробно в новата си книга „Провал на държавата в Близкия изток“, привидно възраждащият се режим на Асад до този момент беше сведен до изпразнен държавен апарат, поддържан от чуждестранни поддръжници. Когато тези поддръжници се оттеглиха, на Асад не му остана друг избор, освен да избяга.

На първата годишнина от падането на Асад, RS разговаря с Партрик, за да разбере по-добре как една 50-годишна династия се срина за няколко кратки седмици.

„Начинът, по който режимът оцеляваше, беше доста несигурен.

Макар че това се разбираше, не мисля, че беше взето предвид достатъчно, що се отнася до това колко крехък беше режимът и до известна степен държавата. Това включваше управлението на останалото от сирийските държавни въоръжени сили до голяма степен като семейно феодално владение – фокусирано както върху престъпна дейност, така и върху защитата на страната. Всъщност, може би повече върху първото, отколкото върху второто. И това включваше нарастващата зависимост от полудържавни милиции, участващи както в престъпна дейност, така и в охранителна работа, и зависимостта от съседни милиции, предимно по отношение на Хизбула от Ливан, и зависимостта от помощта, предоставяна от Иран и Русия. Ако съберете всички тези елементи, плюс остатъчния турски интерес за насърчаване на алтернативен режим, тогава ще имате много несигурна ситуация - Башар, на поста, но не и на власт, разчитащ на все по-тясна мрежа от съюзници. Лесно е да бъдеш мъдър след събитието, разбира се. Със сигурност не предвидих, че ще се срине толкова бързо. Но беше изключително крехко, преди да се случи”, каза Нийл Партрик.

„В много отношения националната цялост на държавата беше изложена на риск много години преди тя да се разпадне под формата на тези мрежи за сигурност, които бяха полудържавни, полунезависими, замесени в престъпна, а след това и в дейност на местни милиции. Някои от тях, разбира се, бяха свързани с чуждестранни участници, независимо дали ставаше дума за иранци или други. Но както ми беше казано, и използвам този цитат в книгата, това бяха организации, съставени от местни хора, които бяха най-надеждните за защита на местния си район. Така че този национален дух на корпуса вече беше много, много слаб преди държавата да се разпадне. За Иран това беше въпрос на национално оцеляване и регионален обхват. За Русия това беше сложна смесица от причини, но по-малко национално жизненоважна за нея. И разбира се, имаше турски елемент. Турция имаше продължаваща окупация в части от северната част на Сирия и до известна степен щеше да се обедини с руснаците по отношение на елементите на граничната сигурност, докато иранците виждаха ролята си като много по-широка, разпространена в много по-голям мащаб”, добави още Нийл Партрик.