Има ли изобщо надежда за Хаити

Докато Наполеон Бонапарт си пробива стремглаво път към френската корона, отвъд Океана едно парче островна земя (площ под 30 хил. км²) се бори за своята независимост от мощната империя.

Хаити, наричано Перлата на Карибите, е най-големият износител на захар в света, но огромните печалби за Париж са на цената на ужасяващо отношение към местното население, превърнато в роби.

Притиснати до стената, същите тези роби успяват да извоюват своята свобода от великия колонизатор. Това става през 1804 година. Същата, в която Наполеон става император. Хаити е единствената нация, спечелила независимостта след ръководен от роби бунт. Островната държава е първата цветнокожа република и втората най-стара в Западното полукълбо.

Сега – два века по-късно, тя носи печалния етикет „най-бедната“ в същото това полукълбо. Редица историци твърдят, че невъзможността на Хаити да се отлепи от дъното е неизбежна последица от френската политика след войната за независимост.

Други изтъкват недалновидните действия на Съединените щати, които в търсене на влияние в стратегическия район оставят нуждите на хаитяните на заден план.

Фактите говорят следното. Френската армия унищожава 800 захарни плантации и 3000 плантации за кафе при битките за независимост, което в началото на XIX век си е равносилно на сриване на почти цялата икономика.

През 1825 година, в замяна на признаването на независимостта на Хаити, Франция иска обезщетение от 150 милиона златни франка, което е 5 пъти повече от годишните приходи на островната държава.

Поставени под обсада от 12 френски военни кораба и пред угрозата от нова война хаитяните подписват. И в следващите 122 години плащат прескъпо за свободата си. Заеми с огромни лихви от американски, германски и френски банки обричат Хаити на фалит, от който измъкване няма.

80% от бюджета на страната отива за погасяване на вноските по дълговете. Парите, които можеха да бъдат инвестирани в инфраструктура, образование, изграждане на стабилна икономика.

Така, когато през 1947 година френското „обезщетение” е платено, в Хаити всичко вече е отишло по дяволите! Бедност, изтощени стопански ресурси, политическа и икономическа нестабилност.

Да не пропуснем да отбележим и факта, че в периода между двете световни войни американците налагат близо 20-годишна (!) окупация на Хаити. Естествено, под претекст, че така гарантират сигурността на местното население предвид кървавите битки за власт в страната. А всъщност Вашингтон си брани интересите във връзка с новооткрития Панамски канал и силната стратегическа стойност на целия Карибски басейн.

Платили дълга си към французите и отървали се от американските пехотинци, хаитяните нямат много време да се порадват на свободата.

През 57-а прочутият вуду лечител Франсоа Дювалие печели президентските избори и установява брутална диктатура, продължена след смъртта му от неговия син Жан-Клод. Двамата управляват 30 години. Десетилетия на кръвожадни убийства, гонения на политически съперници, култ към вуду магиите, промиване на мозъци. Резултатът е явен.

А къде бяха великите сили по това време? Водеха Студена война. САЩ подкрепят управлението на Дювалие-баща и син само и само да не допуснат възможността Съветският съюз да се добере до втори карибски бастион след Куба.

И така, когато въпреки всичко през 1986 година Жан-Клод Дювалие е свален от власт, а Хаити изготвя своя нова конституция и тръгва към демокрацията, тази страна изглежда все така обречена от миналото си.

Корупцията, превратите, престъпността и неизменният техен спътник – бедността, задушават островното парче земя в смъртоносна хватка. САЩ пък на няколко пъти пращат армията си, за да диктуват политическото бъдеще на Хаити. Не, грешка, простете! За да гарантират сигурността на населението.

С такава история е цяло чудо, че още има държава Хаити. И за капак дойде поредица от бедствия, завършила със земетресението от 12 януари.

Истински Армагедон за един изстрадал народ. Защото бедствията удрят най-тежко най-бедните. Тези, които не могат да се възползват от прогреса, за да си осигурят нормални условия за живот. И нормални мерки за безопасност при пожари, урагани и земетресения.

Сега всички се втурнаха да помагат. Дори и Холивуд. Но само с SMS-и едва ли ще стане.

Международната общност трябва най-накрая да защити интересите на тази държавица, а не да води дребни политически игри.

САЩ пращат войници горе-долу колкото е допълнителният контингент в Афганистан, вместо лекари, социални работници, икономически експерти и т.н.

Франция, а също Венецуела, Боливия и, естествено, Куба пък стоят отстрани и мрънкат, че това било окупация и не се правело така. С други думи – нищо ново под слънцето.

Разбира се, появиха се и интересни, разумни предложения. Генералният директор на Международния валутен фонд Доминик Строс-Кан например призова за създаване на нов план "Маршал", който да вдигне Хаити от пепелта.

Така както САЩ прибегнаха до крути мерки за финансово възстановяване на Западна Европа след Втората световна война, сега светът може да стори същото за Хаити.

Говори се за цялостно опрощаване на хаитския външен дълг и мощни инвестиции.
Инвестиции, които да бъдат вложени в изграждането на работеща икономика, на модерна инфраструктура и в създаването на работни места (за да се изградят у населението елементарни работни навици).

Звучи добре. Пък и настоящото правителство, президентът Рене Превал и премиерът Жан Макс Белерив демонстрират решимост да се отърват от порочните практики от миналото. Времето ще покаже.

А истината е, че Хаити може да започне начисто. Може да плати с кръвта си, но да има по-добро бъдеще. Но не може да го постигне без помощта на останалия свят. А той трябва поне веднъж да постъпи „като човек”. Да видим дали еволюцията на човечеството ще си каже думата.