Крайнодясното залива Европа

Проведените неотдавна парламентарни избори в Швеция всяха смут в иначе спокойната скандинавска държава. Едно от най-развитите постиндустриални общества изпадна в паника след изненадващия успех на радикалната партия на Шведските демократи. Водещи политици, преса и голяма част от гражданите изригнаха срещу платформата на националистите, които настояват за строг контрол върху имиграцията и определят исляма като „нешведски”.

Вечерта след изборите над 6 хиляди души излязоха на спонтанен уличен протест в столицата Стокхолм, за да изразят възмущението си от 20-те депутатски мандата, които отидоха при крайнодесните и на практика лишиха управляващата дясноцентристка коалиция на премиера Фредерик Рейнфелд от пълно мнозинство. „Не на расизма!” беше основният лозунг, издигнат от демонстрантите.

За силно толерантно и демократично общество като шведското определено е шок в парламента да има партия, която е с ксенофобски възгледи. От 9,4 милиона население в страната 14% са имигранти, тоест около 1,3 милиона. Сами по себе си тези цифри говорят достатъчно за това доколко Швеция е отворена за интеграция на чужденци.

Но колкото и стреснати да изглеждат шведите от успеха на националистите, всъщност този резултат малко или много е логичен. Просто тенденцията за обръщане на немалка част от избирателите към крайната десница в цяла Европа продължи и в Швеция.

В последните няколко месеца Белгия и Холандия останаха без управляващо мнозинство именно заради възхода на антиимигрантски и дори сепаратистки движения на парламентарни избори. Сега политическата криза надвисва и над шведите.

Крайната десница в лицето на Северната лига, водена от Умберто Боси, пък е част от правителството на Берлускони в Италия. Депутатски места за националистите има и в парламентите на Австрия, България, Дания, Унгария, Латвия и Словакия. Същото важи и за Европейския парламент, където мандати има и за британски и румънски крайнодесни.

Водещата линия на крайнодесните е строг контрол върху имиграцията, но се забелязва прогресивно засилване на открити ксенофобия и ислямофобия.

Острото противопоставяне на ислямизацията и членството на Турция в ЕС е водещо в убежденията на датската Народна партия, която има двама евродепутати, и австрийската Партия на свободата – също с две депутатски места.

Забрана за строежи на нови джамии и недопускането на имигранти, които не са от западноевропейски страни, както и твърдо „не” на евентуално присъединяване на Турция към Обединена Европа са исканията на холандската Партия на свободата (четирима евродепутати).

Лидерът й Герт Вилдерс, който сравни Корана с книгата на Хитлер „Моята борба”, дори има забрана за влизане във Великобритания заради антиислямска риторика.

От Великобритания обаче глава надига Националната партия (двама евродепутати), която не допуска цветнокожи членове и иска законово ограничение върху смесените бракове. Пари за имигрантите, които напуснат Острова, и излизане от ЕС са сред другите идеи на националистите, които определят расизма като част от човешката природа.

В България също се наблюдава тенденция за радикализиране на дясното пространство "благодарение" на „Атака” (двама евродепутати).

Националният фронт на Жан-Мари льо Пен (трима евродепутати) също е постоянно присъствие в компанията на крайнодесните. И макар и да не може да се добере до властта, определено е фактор във френския политически живот. Фронтът настоява за спиране на имиграцията на неевропейци и иска всеки французин да има приоритет за работа, социална помощ и жилище пред представителите на малцинствата.

Засилващата се популярност на крайния национализъм определено е тревожен сигнал за основните политически сили в Обединена Европа. Те засега обаче са необяснимо пасивни и не взимат мерки. Някои като френския президент Саркози дори подклаждат огъня – депортацията на български и румънски роми.

Вълнàта от недоволство срещу имигрантите в ЕС логично се вдигна след настъпването на глобалната икономическа криза. Рецесията доведе до покачване на безработицата и хората започнаха да виждат във всеки имигрант потенциален съперник за работно място, който освен всичко друго е готов да работи срещу далеч по-ниско заплащане.