Мнение

Здравейте, на 27 години съм, дете на прехода по всички параграфи, аполитична по всички параграфи:) Пет поредни дни се чудех, дали не съм заспала овчица, че си стоя у дома, докато народа негодува.Не съм съгласна с повечето от абсурдните искания на така наречените “говорители” на протеста,но си казах, трябва да покажеш съпричастност към мнозинството.( Лирично отклонение: най много ме впечатли, искането да се поставят устройства с тъч скрийн, на всеки чин, във всяко българско училище.

Сестра ми е възпитател на деца от първи до четвърти клас. Суха статистика: за половин година, от 25 първокласника, само 7 деца знаят азбуката, 5 деца са чували за Васил Левски, и всички 25 деца знаят наизуст “Дим да ме няма”.)Все пак, революция се прави, излизам. Трябваха ми 2 часа, да намеря приятел, който не се беше включил в „безпристрастните“ протестиращи групи на някоя партия, „Офанзива“, фен клуба на „Синя сила Мъдрево“ и т.н.Намерих, един единствен, и потеглихме към Орлов мост.

След 2 часа маршируване по вълнообразните софийски булеварди, мирно и кротко, се прибрахме. Обобщението: бира; качулки; възрастни хора, които като те погледнат си разказват целия живот с поглед, и от които никога няма да получиш лошо; „Бяла роза“ и видимо пийнала кака по анцуг и маратонки, вееща трибагреника, играейки хоро върху леещия революция бял микробус; озъртащи се хора, дебнене, скованост; боклуци по земята, летящи кенчета с бира; мълчание. Винаги съм си мислела, че когато хората правят революция, има пламенни разговори, единство, спорове в името на истината, жар, хъс, ИДЕЯ.

Изводите, които направих за самата себе си, на пръв поглед нямат връзка с темата, но за мен казват всичко: ще продължавам да почитам семейството си, да поздравявам и благодаря в магазина, да не си хвърлям боклуците, където ми падне, да чета, да слушам българска народна музика, да не гледам новини и да не се оплаквам.