Живяла съм тук 80 години: Възрастните хора, отказващи да напуснат Украйна

Войната сега е недалеч от Вишгород - място за почивка в гората през уикенда на север от Киев. От апартамента си на четвъртия етаж Надя и Никола Качкан могат да чуят артилерийски обстрели на най-активния фронт в града.

В покрайнините на града доброволческите сили за териториална отбрана са се вкопали, окопите им минават през гората по западната страна на магистралата.

Въпреки това, подобно на много от възрастните хора в Киев, те отказват всички призиви да напуснат, дори да се присъединят към сина си в относителната безопасност на югоизточно предградие. "Живея тук повече от 80 години. Не искам да съм никъде другаде", казва 86-годишната Надя, докато посреща екипа на The Times в подножието на стълбището си, води ги у дома и иска те да хапнат голяма купа от нейния домашен борш.

Тя не се притеснява от риска от обстрел. "В крайна сметка това е втората война, която ще прекарам тук", казва тя. Една жена, която си спомня окупацията от германците, не се отчайва лесно.

Някои от най-трогващите образи на тази нова война са на възрастни мъже и жени, изнасяни от горящи сгради. Бомбардировките на Киев все още не са в мащаба на тези в Харков и Мариупол, но започват.

В началото на войната стотици хиляди цивилни избягаха на запад, като повече от 1,5 милиона преминаха границата само с Полша. Но с напредването на боевете броят на по-възрастните жители на столицата, които не се присъединиха към дъщерите и внуците си, става все по-ясен.

В друга част на града, ул. Мостиска в кв. Подил, се издига голям жилищен комплекс, който беше засегнат от обстрел във вторник сутринта. Там се намира Василий Кондратенко, на 70 години, пенсиониран леяр, и 64-годишната му съпруга Татяна, заети с почистването на апартамента си на шестия етаж - непосредствено над точката на удара.

Фактът, че домовете на техните съседи отдолу бяха разрушени - за щастие никой не беше убит - изглежда ги направи още по-решени да не си тръгнат. Те, разбира се, са наясно с опасностите. Татяна се разплаква и прегръща журналистите от The Times, докато описва как прозорците на спалнята й се пръснали, когато снарядът избухнал в 4.30 сутринта. Завесите захванали стъклата и я спасили, когато е насилствено събудена. Вратата на стаята била разкъсана на две, като с брадва. Отвън се носила миризма на сажди.

Но тя каза, че няма да си тръгне, докато синът й е все още в Киев, а сега той се бие редом с доброволците. Освен това "ако всички се евакуират, на кого ще оставим града?", пита тя.

От 25 години Татяна е редактор на детско списание. Последното издание излеза в деня преди инвазията - на корицата има снимка на собствения й внук. Тя смяташе, че е още по-важно да издаде списанието сега, когато децата са засегнати от войната.

Семейство Качкани и семейство Кондратенко са представителни за ясното разделение на поколенията в Украйна, между онези, които имат малко памет за живота през съветските времена, и тези, които са го преживели. Младите от средната класа, по-специално, виждат живота си като европейски и западен, с техните високотехнологични работни места и свободата им да пътуват до Полша, Германия и където си поискат.

За по-старото поколение идеята да бъдат привлечени обратно в руска орбита звучи не толкова пресилено. Чувствата им към Русия са по-двусмислени, но това не ги прави по-малко враждебни към версията на президента Путин за "братството" на техните нации.

Семейство Качкани са достатъчно възрастни, за да си спомнят цялата гама на съветския живот. Те са родени в Голодомора - убийствения глад, наложен от Сталин. Те преживяват Втората световна война, реконструкцията, бедността, експлозията в Чернобил само на 60 мили, като и краха на комунизма.

Никола прекарва цялата си кариера в съветската държавна водноелектрическа компания. Тя построява и плаща семейния апартамент и изпраща него и семейството му да живеят чак в Монголия. Двамата му сина са учили в съветски университети, а единият дори сега е инженер в Беларус.

Руско дърво и бетон са възстановили дома на родителите му източно от Киев след Втората световна война, споделя  той. Най-ранният му спомен е как се завръща, когато германците отстъпват, за да открият, че са изгорили селото до основи.

"Всичко, което беше останало от къщата ми, беше фурната", спомня си той. "В нея все още имаше картоф, така че майка ми го даде за да ям." Тогава Никола е едва на пет.

Но за него, за разлика от Путин, тази историческа солидарност прави още по-озадачаваща амбицията на Русия да поеме отново властта. "Те възстановиха всичко", казва той. "Така че защо искат да го съборят отново?"

Съпругата му обобщава спомените си по-просто. "Току-що започнахме да се наслаждаваме на живота", казва тя. С разпадането на Съветския съюз животът стана свободен и проспериращ за първи път.

Нейният блок може да изглежда на западняците мрачен, съветски и бетонен, но вътре в него има цял живот спомени и снимки. Килими, окачени на стената, традиционен стил. Кухнята беше такава, каквато е била когато блокът е построен.

Когато двамата й сина пораснали и заминали, кварталът се превърнал в нейно семейство. С това тя има предвид не само нейните приятели и съседи, повечето от които еднакво решени да останат, но и действителните сгради, на които тя е дала имена на домашни любимци. Отсреща е "Celestia"“, най-високият блок в квартала, а до него "Ски писта", кръстен на извитата си страна. Нейната и една и съща в съседство са „Близнаците“.

Това бяха и нейните деца и нейната страна. И тя нямаше да ги изостави.