С Дейвич Линч. Снимка: Личен архив

123

От големите майстори на киното отивате при последните киномохикани. Не е ли тъжно това? Отива ли си киното като голямо изкуство?

Защо последни мохикани ли, не съм апокалиптична, оптимист съм по характер, но споделям великата мисъл на Джереми Айрънс – любимият ми актьор, с който не ме е срещнал живота – „Когато в наши дни попаднеш на нещо много умно, талантливо и интелигентно, значи си стъпил в територията на миналото”. Думата „мохикан” е много отговорна. Заедно с тях и с майсторите на голямото кино, ще си отиде една вселена. Не че киното ще си отиде. Не споделям концепцията на Питър Грийнауей, който твърдеше нещо много нелепо, че с изникването на телевизията и с многото канали, киното ще замре. Както виджате сме свидетели, не само че това не се случи, а напротив. Затова продължавам да вярвам: не че няма да се раждат нови автори, но произведения от такъв мащаб не могат да се повторят. Само преди година си отидоха най-големите Антониони, Бергман, Фелини и изведнъж световното кино осиротя. И в двете книги съм събрала личности, с които ще се подпише 20-ти и 21-ви век. Те са над 50 на брой и представляват вселена на съвременния филмов небосвод. Тази вселена се изчерпва в задъхания свят, в който тоталната информация, политическата спекулация с тази информация изчерпва до дъно основната философска мисъл на века. А режисьорската професия е предимно философска. Човек не може да тръгне към нещо без да е наясно със себе си и с посланието, което иска да отправи към зрителя.

Т.е. проблемът е в променящото се общество?

Когато има криза на духа в цял свят, има и криза на филмовото мислене. Все още може да се радваме, че голяма част от хората, представени в двете книги са между нас, те са живи и здрави и продължават да творят. Иначе всички разговори с Куентин Тарантино, с Дейвич Линч са за миналото, но на нов глас. Това са т.нар. реплики, на които се базира постмодернизма. Приповтаряне на старото по нов начин, търсене на куриозите към вечно завоювани естетически ценности.

Разкажете за някоя среща с голям творец, която не сте включили в книгата си? Какви са тези звезди в неофициална среда?

Аз успях да включа Клаудия Кардинале в последната си книга, но срещата с нея беше изключително любопитна. Особено начинът, по който се осъществи. Искам да споделя истината. Бях си записала среща с нея. Човекът, който заплаща престоя й у нас, каза, че ще има само една пресконференция и каквито и да било лични срещи няма да се осъществят. А самата пресконференция започна лошо. В прекрасната обстановка в зала Мати изведнъж се яви наш млад колега и зададе като първи въпрос: „Защо сте отказвали на ухажванията на Марчело Мастрояни?”. Аз съм човек, който много обичам киното и страшно се засягам за големите творци. И докато на Клаудия Кардинале й превеждаха въпроса, аз се засегнах, че тази жена не се намира в "Танганайка", а в държава с 13-вековна култура. Обърнах се към момчето и казах, може ли този въпрос да остане за по-накрая. Тя веднага попита хората до нея „коя е госпожата?”. Какво са й казали, не мога да гадая, но от начина, по който тя започна да ме гледа упорито,стоейки срещу мен, се сгърчих вътрешно. Все пак това е живата звезда, защото от онова поколение са останали тя и София Лорен – сериозни представители на една съвсем друга цивилизация. Прибирам се в къщи след пресконференцията и пиша един обемен труд за Клод Льолюш, но в един момент осъзнавам, че никой не ми звъни – какъв късмет. В цялата тази лудост и бързина явно съм забравила телефона си. Връщам се в зала Мати и го виждам в човек от персонала, който ме позна и веднага ми го подаде. В момента, в който излизам от залата, чувам „Сеньора!” Обръщам се и започвам да си мисля, че ми се явяват духове. Откачам. Клаудия Кардинале спокойно си пуши едно цигаре на една от масите. Подготвяха я за някакво телевизионно интервю. Попита ме, съвсем обикновено: „Ще пиете ли едно питие с мен?”. Естествено, че не отказах. Най-смешно беше, че когато трябваше да се плати уискито, тя извади пари да плати в евро. А аз се сетих, че Стефан Китанов (организаторът на София Филм Фест) ни е дал купони за питиетата там, които до този момент никога не бях ползвала. Реших, че сега е подходящ случай и ги извадих. Клаудия Кардинале прихна да се смее: „Това явно е някакъв посткомунизъм!” – каза тя, след което започнахме да си говорим на хубав френски език. Това не беше разговор. Думите бяха само нейни. Стоях и я слушах как приказва с такава непосредственост, толкова различно и неподходящо за нашите понятия за звезда, за примадона: „Що се отнася до въпроса на вашия колега, който ви ядоса, Мастрояни е толкова интелигентен и очарователен, че на неговите ухажвания аз никога не съм вярвала. Ние сме прекрасни колеги и приятели. Но вижте, Марлон Брандо е друго нещо. Когато влязох в неговата хотелска стая, се разтреперах цялата, но устоях на ухажванията му.” За нея разговорът беше толкова ненадеян и благодаря на съдбата и Бог, че към мен се изсипа цялата тази енергия. И че на въпроса, който зададох на пресконефренцията и тя отговори бегло, тук успя да го развие.

И той беше?

Ето какво й казах: 63-та година, която е сакрална за киното и то благодарение на вашето присъствие, цял ден снимате „Гепардът” с най-големия естет в киното Лукино Висконти и цяла нощ работите с Федерико Фелини „8 и половина”. Гмурвате се от 19-ти в 20-ти век. Свалята банелите и бялата рокля на Анджелика в „Гепардът” за да облечете блузката на момичето от фонтана на Фелини”... Тя ме прекъсна и каза: „Не приличах на себе си, бях станала 40 кг.” След като приключи разговора ни, Клаудия Кардинале ме помоли да не го включвам в книгата и аз естествено се съобразих с желанието й, но сега като ме попитахте, го споделям.

Много обичате да цитирате авторите – героите в книгата си. Имате ли любим цитат?

Повечко са любимите ми цитати. Единият е на Никита Михалков: „Интелигенцията е иконостасът на всяка нация”. Много обичам тази дефиниция. Ако човек живее просто за да смени някаква дреха, това не е съществуване, а битуване. Следващият е на Кустурица, който така ме затрудни в превода, въпреки че сме земя до земя. Каза го, когато бях в дома му в Черна гора, на мястото онези селяни, които включва във филма си „Животът е чудо”. Попитах го защо сте отказали да направите премиерата си в Белград? Много хора намират този факт за маниерност. А той отвърна: „Не може да си представите какво се случи в това село на тази премиера. Дъждът вали, а всички селяни, които участват в масовките, дойдоха преоблечени като при лекар, все едно да се изповядат в кинозалата, в която никога не бяха влизали”. Невероятно, не мислите ли! Попитах го: А как завърши тази премиера? Той отвърна: „Нормално. Простряхме прането.” Това беше другата реплика, заради която не можех близо месец да публикувам глава, защото не знаех как да я преведа. Оказа се, че тя е много популярна в Сърбия, но не и у нас. Така са се напили и играли с вдигнати ръцете, че са изпрали прането...

Прочетох в книгата ви, че Оливър Стоун обяснява, че киното е призвано да сваля маските на управляващите. Може ли да се каже, че кинокритикът е призван да сваля маските на режисьора?

Би следвало да има някакъв паралел. Мисля, че когато си решил да представяш определен режисьор, трябва да успееш да намериш пътя до неговата същност, а същността винаги е сваляне на маска. Така че има много логика във въпроса ви. Самият Оливър Стоун е класически пример в биографията на световното кино, който по време на живите президенти, правеше именно такива опасни филми. Така по време на живия Буш създаде филма „W”, а по време на Рейгън засне филм дълбоко срещу политиката му. А първият му проект, с който тръгна тази поредица, бе сюжет срещу Кенеди, разкриващ истината на цяла една нация за смъртта на президента. Той откри цял процес. Разбирате ли за каква маска става дума. И затова толкова години Академията не му даде „Оскар”. Самата аз съм кръстила главата с него „Чужденецът в Холивуд” и това е едно съвършено точно заглавие и правилна характеристика на свалената маска, за която попитахте.

Има ли нещо общо между всички тези големи творци?

Всички те не са звезди, а черноработници. Ако могат, дори ще си направят сами и плакатите. На времето се подиграваха на Фелини, че гледа всичко да си направи сам. Те не са само последни мохикани, те са и последни енциклопедисти. Имат много сериозна база на образование. Такова, каквото в наши дни няма.

А какво ще кажете за българското кино?

Не съм спряла да пиша за българско кино от 70-те години на миналия век. Дълбоко съм убедена в истината на Хайтов, на Радичков, на Георги Мишев, че човек израства върху собствените си корени. Вън от тях той е присадено цвете. И затова ми е много горчиво и обидно, когато всеки Божи ден показват някой емигрант – българин, който ми дава съвети за култура. Страшно се оскърбявам. Слушам, но не чувам нищо ново. Дълбоко съм убедена, че това понятие „глобализация” е много важно да не се превърне в „гробализация” на културите на по-малките държави.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase