Образователният експерт Даниела Северинова: Мирът в света не е отделен от мира в човека

Даниела Северинова е образователен експерт и консултант с над 30 години опит в създаването на образователна среда, в която детето е в центъра. Тя е основател на St. George International School and Preschool, а днес работи с родители, учители и образователни институции за изграждането на по-добри условия за развитие на децата. За нея обаче образованието никога не е било само знания и академични резултати. То е свързано с отношенията между хората, с начина, по който възрастните говорят на децата, и с ценностите, които им предават чрез личния си пример. Именно от тази философия тръгва и ангажиментът ѝ към инициативата „Обща молитва за мир“ на 21 септември. България се включва в международната инициатива с участници от София, Пловдив, Варна, Бургас, Перник и Габрово, а Даниела Северинова е сред хората, които активно я популяризират чрез Фондация „Калпатару“. В нейната концепция мирът не започва с големите политически решения, а с човека  -  с неговото вътрешно състояние, с отношенията му и с примера, който дава на следващото поколение. Затова разговорът с нея за мира естествено се превръща и в разговор за децата, семейството, училището и отговорността на възрастните.

- Г-жо Северинова, какво научихте за родителството и за себе си чрез създаването и развитието на частно училище?

- Моят път в образованието започна с майчинството. Когато през 1992 г. станах майка, започнах да търся за детето си място, което не намирах, и през 1995 г. създадох детска градина "Чуден свят", а по-късно и St. George International School. Двадесет и една години те бяха огромна част от живота ми. Най-важното, което научих, е, че детето не е проект. Можем да създадем среда, да предложим възможности, да подкрепяме и да насочваме, но трябва да оставим пространство детето да открие своя път. Имало е моменти, в които бях сигурна какво е правилно за едно дете, а то ми показваше, че е нужно нещо съвсем различно. Да се откажа от собствената си представа и наистина да го чуя се оказа по-трудно от всяко административно решение. За себе си научих, че добрите намерения не са достатъчни. Нужно е да умееш да слушаш, да се променяш и да признаваш грешките си. Научих и че едно училище не е сграда или програма. То е жива общност от деца, родители и учители, а качеството му зависи от отношенията между тях.

- Кое е по-трудно в работата между родители и учители: да ги накарате да говорят или да ги накарате да слушат?

- По-трудно е да слушат. Повечето хора са готови да говорят, защото искат да обяснят своята позиция и да бъдат разбрани. Значително по-трудно е да останат достатъчно спокойни, за да чуят какво казва другият, особено когато се чувстват обвинени или когато става дума за дете, което обичат. Истинското слушане не изисква непременно съгласие. То е опит да разбереш какво вижда другият, какво го тревожи и каква част от неговата позиция може да е основателна. В работата си често виждам, че родителят и учителят всъщност искат едно и също: детето да се развива добре. Конфликтът възниква, защото гледат на ситуацията от различни места и престават да се чуват.

- Кой трябва да направи първата крачка, когато семейството и училището взаимно се обвиняват?

- Този, който пръв си спомни, че между двете страни стои дете. Първата крачка не е признание за вина, а решение детето да не бъде оставено между двама воюващи възрастни. В същото време образователната институция носи професионална отговорност да създаде условия за диалог. Учителят и директорът трябва да могат да поканят родителя на разговор, без предварително да го поставят в ролята на обвиняем. Родителят също носи отговорност да не възприема всяка обратна връзка като нападение срещу детето или срещу собственото му родителство. Някой трябва да прекъсне кръга на взаимните обвинения, и обикновено това е човекът с повече спокойствие в конкретния момент, а не този с повече аргументи.

- Каква е голямата заблуда на родителите за доброто образование и на учителите за съвременния родител?

- Една от сериозните заблуди на родителите е, че доброто образование може да бъде разпознато само по високите резултати, престижното име, многото допълнителни занимания или ранните академични постижения. Доброто образование не е едно и също за всяко дете. То трябва да съответства на неговата възраст, индивидуалност, способности, темп на развитие и емоционални потребности. Училище с отлична репутация може да не бъде подходящото място за конкретното дете. Заблудата на част от учителите е, че съвременният родител непременно е претенциозен, свръхамбициозен или не уважава професионалната им компетентност. Понякога зад многото въпроси и тревоги стои родител, който просто се страхува да не пропусне нещо важно за детето си. Разбира се, има родители, които прехвърлят цялата отговорност върху училището, както има и учители, които отказват да чуят семейството. Затова не трябва да работим с етикети, а с конкретния човек и конкретната ситуация.

- Не пазим ли понякога децата толкова много, че не ги подготвяме за реалния свят?

- Да, според мен тази крайност съществува. В желанието си да предпазим детето от болка понякога го лишаваме от възможността да изгради устойчивост. Разочарованието, усилието, чакането, загубата и срещата с ограниченията са част от живота. Ако детето никога не ги преживява в сигурна среда и с подкрепата на възрастен, то ще ги срещне неподготвено, когато залогът вече е много по-голям. Да подкрепяш дете не е същото като да разчистваш пътя му. Подкрепата е да бъдеш до него, докато то се учи да преминава през трудностите. Детето има нужда от свобода, но и от граници, от право на избор, но и от среща с последствията от този избор. Нашата задача не е да живеем живота вместо него, а постепенно да му помогнем да стане способно само да избира и да носи отговорност.

- Не започва ли мирът в семейството, в класната стая и в начина, по който възрастният говори на детето?

- Да, именно там започва. Детето среща света първо чрез гласа, погледа и отношението на възрастния. Преди да разбере думите „мир", „уважение" и „доверие", то вече е преживяло тяхното присъствие или отсъствие у дома, в детската градина и в училището. Начинът, по който възрастният говори на детето, постепенно се превръща в начина, по който детето говори на себе си и на другите. Едно „Пак ли ти?", едно „Не ме излагай!", казано пред другите деца, остава в него много по-дълго, отколкото предполагаме. Ако възпитаваме чрез страх, срам и унижение, не можем да очакваме детето да изгради вътрешно спокойствие и уважение. Границите са необходими, но могат да бъдат поставени спокойно и ясно, без да разрушават връзката. Мирът започва там, където детето усеща, че е обичано и уважавано, дори когато поведението му трябва да бъде коригирано.

- Можем ли да възпитаваме деца в мир, ако възрастните около тях непрекъснато спорят и се разделят на „прави" и „грешни"?

- Не можем да възпитаваме в мир само чрез обяснения. Децата се учат преди всичко от това, което наблюдават. Ако възрастните говорят за уважение, но постоянно се обвиняват, прекъсват се и унижават различното мнение, детето разбира, че силният трябва да победи, а не че хората трябва да се опитат да се разберат. Конфликтите сами по себе си не са проблем. Те са естествена част от човешките отношения. Важното е как преминаваме през тях. Детето трябва да вижда, че можем да бъдем несъгласни, без да ставаме врагове, че можем да признаем грешка, да се извиним и да потърсим решение. Едно „Извинявай, сгреших", казано от възрастен пред дете, учи повече от десет разговора за мира.

- Вярвате ли, че една молитва действително може да промени нещо?

- Вярвам в силата на молитвата, но не като магическо действие, което отменя личната ни отговорност. Молитвата първо променя човека, който се моли. Тя го кара да спре, да се обърне навътре и да си припомни какво иска да внесе в света чрез собствените си мисли, думи и постъпки. Когато много хора се обединят в обща молитва, те създават споделено намерение. Това има значение, но молитвата трябва да продължи в действие. Ако се молим за мир, а след това унижаваме близките си, осъждаме различните или водим войни в собственото си семейство, молитвата остава без покритие. Промяната започва от нас, но не трябва да свършва в нас. Тя трябва да се прояви в начина, по който живеем.

- Какво означава мирът за Вас лично, не като дума, а като ежедневен избор?

- За мен мирът не е просто отсъствие на война или конфликт. Той е начинът, по който присъствам в отношенията си с другите, особено когато сме на различни позиции. Мирът е да не превръщам несъгласието във вражда, да не отговарям на агресията с агресия и да се опитам да видя човека зад неговите думи и поведение. Това не означава да мълча, да се съгласявам с всичко или да избягвам трудните разговори. Понякога мирът изисква ясно „не", поставяне на граница или защита на човек, който не може сам да се защити. Ежедневният избор е да направя това без унижение, без желание за отмъщение и без да отнемам достойнството на другия.

- Какво ни липсва най-много като общество: знания, дисциплина, доверие или човечност?

- Ако трябва да избера само едно, бих казала, че най-много ни липсва човечност, но не като сантимент или красива дума. Липсва ни способността да видим човека срещу себе си, включително когато той мисли различно, греши или ни е разочаровал. Знанията са необходими, но без човечност могат да бъдат използвани за манипулация. Дисциплината е необходима, но без човечност може да се превърне в подчинение. Доверието е необходимо, но без отговорност може да остане наивно очакване. Мирът, образованието, семейството и развитието на детето се срещат именно в човешките отношения. От начина, по който гледаме другия, разговаряме с него и поемаме отговорност за собственото си поведение, започва промяната. Мирът в света не е отделен от мира в човека. Той започва от нас и се разпространява чрез всяка наша среща.

автор: Елица Пенова