След 27 г. в Косово: КФОР се изтегля, а напрежението между сърби и албанци расте

Това лято напрежението в Косово се изостри, въпреки че мисията за поддържане на мира, ръководена от НАТО, започна да се изтегля от страната. През юли полицията задържа 37 сърби по време на възпоменателна церемония в Газиместан, а няколко дни по-късно претърси поклонници в манастир близо до Призрен. По-късно същия месец сръбски земеделски стопанин от село Дрен беше изваден от дома си от косовската полиция, вързан за дърво и пребит толкова жестоко, че се наложи да бъде настанен в интензивно отделение в Белград. След това, през август, държавен багер разруши седемнадесет къщи, собственост на сърби, с мотива, че са незаконни, пише за RS Сандра Давидович, докторант по политически науки в Градуатския център на CUNY и бивша стипендиантка по програмата "Фулбрайт" в Института "Хариман" към Колумбийския университет.

Европейският съюз определи поведението на косовската държава във всички тези случаи като тревожно, но не предприе нищо, за да ги спре.

На този фон мисията на КФОР, мисията за поддържане на мира под ръководството на НАТО, създадена вследствие на западната интервенция в Косово през 1999 г., обяви постепенното си изтегляне от моста в Митровица, който се превърна в символ на разделението между етническите сърби в северната част на страната и етническите албанци в южната. За да обоснове този ход, КФОР посочи подобрената ситуация със сигурността в страната. Сърбите протестираха, а Белград определи хода като преждевременен.

След почти три десетилетия международна администрация, защо оттеглянето на КФОР би трябвало да предизвика такъв страх?

Косово беше мястото на един от най-амбициозните международни проекти за държавно изграждане, предприети от Организацията на обединените нации, като само през първото десетилетие бяха похарчени над 2 милиарда долара; на глава от населението то е получило 25 пъти повече средства и 50 пъти повече войски, отколкото Афганистан. НАТО поддържаше рамката за сигурност, а Съединените щати стояха зад тези усилия, като подтикнаха съюзниците си да бомбардират Югославия през 1999 г., а по-късно подкрепиха независимостта на Косово. След 27 години какво оставя след себе си?

В месеците след интервенцията на НАТО през 1999 г. в Косово избухна мащабно етническо насилие. Според повечето оценки около 200 000 сърби и други неалбанци бяха изгонени от домовете си в знак на отмъщение. Останалите бяха подложени на убийства и тормоз, а църкви бяха изгорени, а домове и земи – конфискувани.

Голяма част от това се случи пред очите на международното присъствие, което не направи почти нищо, за да го спре. По онова време това се наричаше отмъщение за това, което албанците бяха преживели под управлението на сръбския президент Слободан Милошевич – рамка, която правеше насилието да изглежда оправдано, като същевременно отклоняваше вниманието от неуспеха на мисията да го предотврати.

Една част от Косово се измъкна от това. Докато югославската държава се оттегляше, жителите на Северна Митровица организираха собствената си отбрана. Докато насилието се разпространяваше из Косово, те блокираха мостовете към юг, като по този начин не допуснаха то да достигне последния градски район в Косово, от който сърбите не бяха изгонени. Насилието никога не достигна северната част.

„Стражите на мостовете“ успяха до голяма степен, защото КФОР прие реката като отбранителна линия, разположи танкове на пресечките и подкрепи усилията им. Тази договореност, съобразена с контекста на сигурността, оттогава насам е критикувана за това, че засилва етническите разделения в Косово и толерира това, което критиците наричаха „бандата на моста“, макар че критиците не успяха да предложат работещи алтернативи.

Към 2001 г. в северната част се беше утвърдила отделна политическа структура, която се съпротивляваше на държавните структури, възникващи под егидата на UNMIK – временната гражданска администрация на ООН в Косово. Отвъд моста онези, които бяха организирали отбраната, запазиха и реорганизираха остатъците от югославската администрация, включително съдилищата, общините, университета и здравната система. ООН започна да ги нарича "паралелни институции".

Въпреки че ООН обяви северните институции за незаконни още от самото начало, тя също така ги толерираше в продължение на години, признавайки ролята им в поддържането на реда и предоставянето на услуги на население, до което иначе не би могла да достигне.

След обявяването на независимостта на Косово през 2008 г. Вашингтон подкрепи ЕС да поеме водещата роля в Косово, като разглеждаше влиянието на членството в ЕС като средство за постигане на политически компромис. ЕС пое ролята на ООН като строител на държавата и посредник, като възприе по-радикален подход. Обявявайки северната част за "черна дупка", той превърна разграждането на установения ред в централна цел на водения от Брюксел диалог между Белград и Прищина.

Макар и оправдано от Брюксел с аргументи за сигурност, това на практика беше стъпка към укрепването на суверенитета на Косово. Правната неяснота около Резолюция 1244, която упълномощаваше КФОР и МООНК, както и фактът, че пет държави-членки на ЕС не признаваха Косово, не забавиха процеса. Към 2011 г. разграждането на северната част се беше превърнало в conditio sine qua non за държавното изграждане на Косово.

За това беше необходим партньор в Белград, който все още не беше установил дипломатически отношения с Косово. Нито едно сръбско правителство не беше склонно да сключи такава сделка, дори когато страната се стремеше към членство в ЕС. Северът зависеше от Белград, но тази зависимост никога не се превърна в политическо подчинение. Населението му беше обединено в съпротивата срещу интеграцията в косовската държава, което оставяше малко място за маневриране на Сърбия. Отказът от севера също би бил политически неприемлив във вътрешен план.

Партньорът на ЕС се появи през 2012 г. Новоизбраното правителство на СНС, водено от Александър Вучич, прие Брюкселското споразумение през 2013 г., като същевременно продължи да води кампания в страната под националистически лозунги. В замяна на това на Белград беше дадена свобода да монополизира сръбския политически живот в северно Косово чрез "Сръбска листа", която на практика беше местният клон на партията, като изключваше всеки, който се противопоставяше на сделката.

В замяна на разформироването на институциите си на сърбите в северната част беше обещана "Асоциацията на сръбските общини" – ограничена форма на самоуправление в рамките на правната система на Косово. Това беше слаб заместител на това, което се премахваше, но дори и това никога не беше изпълнено. Прищина изтъкваше все нови и нови причини да не изпълни своята част от споразумението, докато Белград не можеше да направи нищо повече от това да се оплаква.

Ситуацията се влоши още повече, когато Албин Курти се върна на власт през 2021 г. Той отхвърли Брюкселската рамка и се стреми към разширяване на властта на Косово в северната част чрез поредица от принудителни мерки, включително постепенното изтегляне от обращение на сръбския динар, налагането на косовски регистрационни номера, изземването на общински сгради и назначаването на албански кметове, след като местните сърби бойкотираха изборите. Косово също така все по-често разполагаше специални полицейски части в северната част, което доведе до повтарящи се сблъсъци и арести на сърби.

След това дойде Банйска. На 24 септември 2023 г. въоръжена сръбска група влезе в сблъсък с косовската полиция в село Банйска, като уби един косовски полицай. Трима нападатели също бяха убити при последвалата престрелка. Операцията беше организирана от заместник-лидера на Сръбската листа, Милан Радоичич, който премина в Сърбия и остана там. Населението беше оставено да плати цената. Прищина използва нападението, за да затвърди позицията си, превръщайки северната част в място на постоянен полицейски контрол и все по-принудителен държавен надзор.

През цялото това време КФОР остана на място – последната преграда за защита, в случай че нещо се обърка. Затова обявеното ѝ оттегляне, както можеше да се очаква, разтревожи останалата сръбска общност.

Мисията никога не е била замислена като постоянна, а моментът на оттеглянето ѝ няма много общо със самата северна част. През май Вашингтон обяви в своя Доклад до Конгреса относно политиката на САЩ в Западните Балкани, че вече не възнамерява да действа като надзорник на региона. В продължение на двадесет години обаче американският натиск беше едно от малкото неща, които ограничаваха Прищина.

Европа, която беше поела досието за Косово, излизаше с изявления през цялата последна криза, но малцина от тях попречиха на Прищина да затегне хватката си върху северната част. Белград се беше отказал от северната част преди десетилетие и вече нямаше с какво да я размени. Споразумението от Брюксел беше приветствано като голям успех на политиката на ЕС на Балканите, но ситуацията със сигурността само се влоши.

Хората нямат друг избор, освен да напуснат, и все повече от тях го правят. Въпросът е какво ще остане след НАТО. Ще се превърне ли северното Косово в поредната опустошена област на Балканите? И колко хора трябва да си тръгнат, преди някой да преоцени това, което беше изградено в Косово?