Театрално позорище

Както ви съобщихме, първата премиера в Сатирата тази година е по пиесата „Позорище“ на чешкия тандем Зденек Сверак и Ладислав Смоляк.

Двамата работят заедно като актьори, драматурзи, режисьори и киносценаристи.

Тяхно творение е и напълно измисленият “универсален чешки гений” Яра Цимерман, който, според легендата, се е отчел с шедьоври във всички области на интелектуалния и творческия труд.

Между истината и шегата, Яра Цимерман е един от легендарните чешки образи, точно поради което авторите Сверак и Смоляк рядко дават разрешението си за превод на „неговите“ произведения.

Заслугата, че такъв се поставя у нас, е на режисьора Николай Гундеров. Негова (в съавторство с Филип Трифонов) е и адаптацията на произведението.

Тя започва със задължителната за Цимерман начална кратка лекция, която ни въвежда в генезиса, историята и спецификите на „творческия гений“ -автор на произведението. Самото произведение пък се разиграва във втората част от вечерта.

В българския вариант слушаме свободни импровизации на тема „Истинското начало на българския театър“.

След шеговитата прелюдия актьорите разиграват самата пиеса.

В нея аматьорска трупа, след като губи двама актьори, спасява постановката, като кани за участие известна актриса (която да играе мъжката роля).

Тя обаче се оказва изкуфяла и пълна с клишета, като основното противопоставяне е между техния аматьорски и свеж ентусиазъм и пълното малоумие на обявената за “велика” звезда (в ролята - голямата Стоянка Мутафова).

Пиесата в пиеса започва и ние ставаме свидетели на фарс, в който простички персонажи разиграват клиширана комедия и искрено се мъчат, възпрепятствани от склерозата на Звездата.

Звучи добре, но далеч не е това, което трябва да бъде.

Въпреки че започва нормално, към средата, всичко, което е трябвало да бъде казано, е казано и е изчерпана всяка шега, която ситуацията предлага. Или за която режисьорът се е сетил.

Започва тъпчене на едно място – безкрайно, досадно и еднообразно, в което дори дресираната и вярна публика на Сатирата започва да се смее все по-малко и по-насила.

Актьорите играят добре (не мога да не спомена забавното присъствие на Албена Колева), опитват се да поддържат темпо, но наистина не си представям какво могат да направят в обречената ситуация.

Около час те въртят и сучат една и съща хватка, а дори в ситкомите това не се причинява на зрителите.

Режисьорът сериозно трябва да се замисли заслужила ли е публиката всичко, което й се случва.

Дългите форми се оправдават от смисъл, а не от упражнения по стил и безкрайно циклене.

Повторението на смешката не е майка на знанието, а убиец на търпението.

Това е и причината да си тръгна при първия удобен случай след антракта - незабелязано от актьорите, но, надявам се – видно за режисьора.

Най-трудно е да разсмееш някого. Трябва да си даваме сметка колко е важно да бъдеш сериозен в опитите си да го постигнеш.

Вижте част от постановката: