Русия не е приключила със Сирия

Когато въоръжени фракции, водени от групата „Хаят Тахрир ал-Шам“, свалиха сирийския диктатор Башар ал-Асад миналия декември, много наблюдатели смятаха, че дните на Русия в Сирия са преброени. В продължение на десетилетия Москва поддържаше тесни връзки със семейство Асад; преди по-малко от година тя бомбардира райони, контролирани от ХТШ. Докато ръководителят на ХТБ, Ахмед ал-Шара, поемаше юздите в Дамаск, The Economist предупреди, че руското военно присъствие в страната „виси на косъм“. Руснаците също се притесняваха. Малко след падането на Асад, руски вестници оплакаха загубата на ключов съюзник в Близкия изток, а военни блогъри се паникьосаха за бъдещето на руските бази и постове в страната.

Оттогава обаче Русия не надмина очакванията, като задържа основните си бази на сирийското крайбрежие – военноморската база Тартус и авиобазата Хмеймим – и дори се окопа в североизточната част на страната. Руските дипломати предприеха бързи действия, за да се ангажират с новите управници в Дамаск, възползвайки се от възприятието на сирийците, че Русия е велика сила, и желанието на Шара да изгражда положителни отношения с всички външни правителства. Новите сирийски лидери от своя страна възприеха конструктивен тон с Москва, надявайки се на руска енергия, зърно, приятелски гласове в ООН и евентуално оръжия. Чрез ангажиране с Русия, правителството на Шара се стреми също така да възпре бившите лоялисти на Асад да покажат позиции, да предупреди западните държави, че Сирия може да потърси подкрепа другаде в областта на енергетиката и отбраната и може би дори да ограничи израелските военни действия в рамките на своите граници.

Други заинтересовани страни също искат Русия да запази скромно присъствие в Сирия: докато различни сили се борят за влияние, Русия се очертава като любимата опора на всички. Както Израел, така и Турция изчисляват, че влиянието на Русия може да бъде използвано, за да се предотврати твърде силната страна на другата. А Сирийските демократични сили (SDF), водена от кюрди милиция, искат Русия на своя страна, в случай че Съединените щати ги изоставят или Дамаск се опита да потуши надеждите им за автономия.

Възможността Русия да запази позициите си в Сирия предизвика известно безпокойство сред европейските чиновници. През пролетта например членове на Европейския парламент призоваха новото сирийско правителство да забрани военното присъствие на Русия. Дори ако Москва успее да запази базите си обаче, тя няма да бъде сред ключовите играчи, които ще оформят съдбата на Сирия. Затънала в Украйна, тя просто няма финансови и военни ресурси за това и ще бъде засенчена от арабските държави от Персийския залив, Турция и, ако те засилят ангажимента си, от Съединените щати и европейските страни. Американските и европейските лидери трябва да приемат, че Русия ще има скромно присъствие в Сирия и да избягват да принуждават новото сирийско правителство да избира между тяхната помощ или тази на Русия. Най-добрият начин Вашингтон и неговите партньори да предотвратят амбициозно руско завръщане е да окажат съгласувана и търпелива подкрепа за управлението и икономическото възстановяване на Сирия.

Връзките на Русия със семейство Асад датират от Студената война, когато Хафез ал-Асад – бащата на Башар – затвърди мястото на Сирия в орбитата на Съветския съюз. Когато Башар дойде на власт през 2000 г., той не изпитваше особена привързаност към Русия. Пътуваше до Лондон и Париж, преди да посети Москва. Но все пак поддържаше приятелските отношения на Сирия с Кремъл. Десетилетие по-късно, когато отговори на мирно въстание с насилствени репресии, ескалиращи в гражданска война, Русия защити режима му от санкциите на Съвета за сигурност на ООН и в крайна сметка започна военна интервенция, за да го подкрепи.

С намесата си Русия придоби огромно влияние върху хода на войната в Сирия. През 2017 г. Русия разположи военната си полиция в определени така наречени зони за деескалация като част от инициатива, подкрепена и от Иран и Турция. Като поддържаше военно присъствие в страната и по-късно договаряше споразумения за евакуация на бунтовниците, Русия натрупа ценен опит в работата с различни въоръжени групировки. Тя уреди местното напрежение, наложи мерки за сигурност в цялата страна и култивира взаимоотношения, от които можеше да се възползва.

Русия също така засили военното си присъствие на южния фланг на НАТО, като разшири и модернизира съоръженията в Тартус и Хмеймим. Други страни, намесващи се в Сирия, винаги трябваше да се съобразяват с Русия. Арабските държави от Персийския залив, които за известно време подкрепяха различни бунтовници; Иран и Хизбула, които сътрудничиха с Русия на място; и Израел, Турция и Съединените щати, всички поддържаха канали за деконфликт с руските военни.

Но когато Русия нахлу в Украйна през 2022 г., Москва се разсея и в Сирия дори се самодоволства. Кремъл смяташе, че може да поддържа сирийското статукво с ограничени усилия и намалено военно присъствие. Тъй като отговорът на Израел на атаката на Хамас от 7 октомври 2023 г. се разшири, той ескалира атаките си срещу цели, свързани с Иран в Сирия. В отговор Русия засили патрулите си близо до окупираните от Израел Голански възвишения. Москва също така засили бомбардировките си в провинция Идлиб, регион, контролиран от бунтовниците против Асад, за да ги разубеди да напредват. Но тези мерки се оказаха твърде недостатъчни и твърде късно. Бунтовниците започнаха светкавичната си офанзива в края на ноември 2024 г., а руските сили до голяма степен стояха настрана, изоставяйки Асад на произвола на съдбата.

Много наблюдатели очакваха свалянето на Асад да сложи край на руското влияние в Сирия. В рамките на няколко дни говорител на новото преходно правителство призова Русия да преразгледа присъствието си в страната. Но Русия не губи време в ухажването на новите сирийски управници. За една нощ руската телевизия спря да нарича ХТШ терористична групировка. В началото на януари 2025 г. в ООН руски дипломати похвалиха преходното сирийско правителство за „компетентните“ му действия. По-късно същия месец руска делегация пътува до Дамаск за широкообхватни преговори, включително за бъдещия статут на руските бази, инвестициите в газови находища и пристанища и – според сирийската държавна информационна агенция SANA – искане Русия да плати репарации за подкрепата на Асад и да допринесе за възстановяването на Сирия. Новите сирийски лидери също поискаха от руското правителство да екстрадира Асад, който беше избягал в Москва. (Руският президент Владимир Путин е малко вероятно някога да го направи – дори сега, след като сирийските власти издадоха официална заповед за арест – защото иска да запази репутацията си на човек, който отдава почит на авторитарните си партньори.)

Русия беше особено стремяща да запази достъпа до военните си бази. През годините Тартус и Хмеймим се превърнаха в критични логистични центрове за руските операции в Африка. Веднага след падането на Асад Русия премести военноморските си средства от Тартус и консолидира военните си самолети, разположени в бази другаде в страната, в Хмеймим. През февруари новият министър на отбраната на Сирия намекна, че на Русия ще бъде позволено да запази базите си, стига съществуването им да служи на интересите на Сирия. „В политиката няма постоянни врагове“, каза той.

Русия е запазила основните си бази на сирийското крайбрежие.

Преговаряйки за базите си, Русия напомни на Сирия за подкрепата, която може да предложи. През пролетта Русия достави петрол, дизел и пшеница на Сирия. Според Ройтерс, руската компания „Гознак“, която е под санкции на Великобритания, Европейския съюз и САЩ и отдавна печата сирийската валута, ще емитира новите банкноти на страната. С ветото си в Съвета за сигурност на ООН, Русия би могла да помогне за премахването на терористичния статус на ООН, който е съпроводен със забрани за пътуване и замразяване на активи, на Шара и други негови близки. Обучена по съветски и руски системи, новата сирийска армия може също да се надява на руски оръжия в бъдеще, особено след като голяма част от военния ѝ капацитет е бил унищожен от израелските удари през последната година.

Много сирийци ненавиждат Москва за безбройните бомби, които е хвърлила върху сирийски градове в подкрепа на Асад. Но сирийците никога не са възприемали Русия – както Иран – като сектантска или решена да промени самата структура на обществото си. Русия е била възприемана като цинична, прагматична, безмилостна, велика сила с дълга история в Близкия изток. Тези възприятия – плюс факта, че Махер ал-Шара, братът на Ахмед, има семейни връзки с Русия – също помагат да се обясни защо Русия не е била изгонена от Сирия направо.

Новите сирийски управници сигнализираха рано, че са готови да изградят нови отношения с това, което те нарекоха „втората най-могъща страна в света“. През юли делегация от 20 сирийски служители, включително министрите на външните работи и отбраната, началника на разузнаването и Махер ал-Шара, който е генерален секретар на президентството, посети Русия. Двете страни се споразумяха да реактивират Съвместния сирийско-руски комитет, за да преоценят споразуменията от ерата на Асад и да обсъдят икономическото сътрудничество. САНА обяви посещението за началото на нова ера в отношенията.

Новите сирийски управници имат много за справяне в усилията си да стабилизират разпокъсания вътрешен пейзаж на страната. През март сунитски бойци убиха над 1000 души, много от които алауити, на сирийското крайбрежие. През юли стотици хора загинаха при сблъсъци.