Бум за американските милиардери: Системата в САЩ увековечава неравенството в богатството

За много американци икономиката през последните пет години е била трудна. Цените се покачиха рязко, но заплатите остават в застой. Високите лихви по ипотеките превърнаха покупката на жилище в мрачна перспектива. Нивото на безработица се покачва пълзящо.

Повечето хора посочват, че отлагат важни житейски решения, включително раждането на деца или смяната на работата, поради нестабилността. Но за много малка група хора последните пет години не биха могли да бъдат по-добри.

Богатството на световните милиардери нарасна с 54% през 2020 г., в разгара на пандемията. И дори на фона на цялата икономическа нестабилност, фондовият пазар продължи да расте. Този растеж до голяма степен е облагодетелствал само малък брой американци: 10% от населението притежава 93% от богатството на фондовия пазар.

Колкото и неравномерно да изглежда това разпределение, системата работи така, както е проектирана в момента.

В новата си книга „Изгорени от милиардери“, изследователят на неравенството Чък Колинс твърди, че системата, която увековечава неравенството в богатството, е умишлено непрозрачна за повечето американци.

„Богатите са си купили самолетите, многобройни къщи и имения, но сега си купуват и сенатори, и медии“, казва Колинс пред The Guardian в интервю. „Сега навлизаме в тази друга глава на хипердобив, където богатите се възползват от системата на неравенство.“

Колинс, директор в Института за политически изследвания, не е непознат за богатството. Правнук на Оскар Ф. Майер, основателят на марката за преработка на месо, той е член на „Патриотичните милионери“ - безпартийна група от богати американци, които се застъпват за по-високи данъци за богатите и по-високи заплати.

За да помогне на другите да разберат какво точно означава да си „богат“ в САЩ, Колинс заимства концепция от журналиста Робърт Франк, който в книга за богатите от 2007 г. си представя различните нива на богатство като села „Ричистан“: Заможен град, Долен Ричистан, Среден Ричистан, Горен Ричистан и Милиардервил.

За да модернизира концепцията, Колинс категоризира тези „села на богатството“ въз основа на нивата на доходи. На най-ниското ниво, Заможен град, са 10-те милиона американци, които имат доход на домакинство от поне 110 000 долара и общо богатство от над 1,5 милиона долара. Селата стават по-ексклузивни с нарастването на богатството: Долен Ричистан има 2,6 милиона домакинства, които имат богатство между 6 милиона и 13 милиона долара; Среден Ричистан има 1,3 милиона домакинства, които имат активи на средна стойност 37 милиона долара; докато Горен Ричистан, съставен от 130 000 американци (приблизително с размерите на малък град), има богатство между 60 милиона и 1 милиард долара.

Като цяло, жителите на тези села съставляват най-богатите 10% от разпределението на доходите, общо около 14 милиона американци, въпреки че преживяванията им варират драстично.

„Може да сте в Долен Ричистан и все още да седите в кабината на търговски самолет“, казва Колинс. „Докато в Горен Ричистан летите с частен самолет. Това е наистина различно културно преживяване. Летите с частен самолет, нямате дялове в системата на търговската авиация. Не ви пука дали цялата система ще спре – всичко е наред.“

Най-високият хълм в „Ричистан“ е Billionaireville, който се състои от около 800 американски милиардери, които са едни от най-богатите в света. Властта, която тази група притежава, далеч надхвърля тези, които са просто заможни, камо ли средностатистическия американец, който изобщо не живее в „Ричистан“.

Но Колинс смята, че прогресивният лозунг „милиардерите не трябва да съществуват“ или „премахнете милиардерите“ пропуска същината и има „привкус на екстерминизъм“.

„Това е разликата между индивидуалното поведение и система от правила и политики“, отбелязва Колинс. „Трябва да се тревожим за икономическа система, която насочва толкова много богатство нагоре към милиардерите.“

С други думи, не става въпрос за самите милиардери, а за системата, която им позволява да имат огромно влияние и контрол над обществото днес.

За да разбере как работи богатството на ниво милиардер, Колинс го разделя на четири части: получаване на богатството, защита на богатството, политическо завладяване и хипер-извличане.

Когато много американци мислят за богатство, те обикновено мислят единствено за първата стъпка, казва Колинс. Хората могат да създадат скромно количество богатство чрез стартиране или управление на успешен бизнес, което би могло да им осигури пребиваване в Affluent Town. Но достигането до Billionaireville изисква сериозни инвестиции и стратегия в следващите три стъпки. Колинс описва това, което той нарича „индустрия за защита на богатството“: данъчните адвокати, счетоводителите и мениджърите на богатство, които използват своя опит, за да гарантират, че свръхбогатите са стратегически настроени по отношение на данъците си.

„Специалистите по защита на богатството използват голямо разнообразие от инструменти, като например тръстове, офшорни банкови сметки, анонимни фиктивни компании, благотворителни фондации и други инструменти за държане на активи“, пише той.

За да подпомогне стратегията за защита на богатството, едно семейство се нуждае от политическа подкрепа. Богатство от над 40 милиона долара се превръща в политическа власт, казва Колинс, и може да се използва за защита на богатството и опазване на неговото натрупване. Той отбелязва, че знаковото решение на Върховния съд от 2010 г. по делото „Ситизенс Юнайтед срещу Федералната избирателна комисия“ позволи на богатите да влагат привидно неограничено количество пари в избори, което драстично увеличи влиянието на ултрабогатите върху политиката.

Последният етап е различен вид натрупване на богатство, който Колинс нарича „хиперекстракция“, за да опише как богатите са докоснали почти всяка част от ежедневието на американците, до голяма степен чрез частен капитал, който позволява на богатите хора да инвестират в частни компании.

„Частният капитал търси онези кътчета на икономиката, където може да стисне нещата малко по-силно“, казва Колинс. „Едно нещо, което според мен хората не разбират, е, че тези милиардерски фондове за частен капитал са това, което се случва, когато толкова много богатство е паркирано в толкова малко ръце и те могат да се обърнат и да кажат: „Къде другаде можем да изтръгнем пари от икономиката?“ Здравеопазване? Чудесно. Паркове за мобилни домове? Тези хора не могат да отидат никъде, [така че] можете да им повишите наемите.“

Колинс пише за семейство Марс, най-известно с господството си на пазара на сладкарски изделия, с M&M's, Snickers и Skittles, но което също така е завладяло индустрията за домашни любимци. Освен че е най-големият собственик на продукти за грижа за домашни любимци в САЩ, семейство Марс притежава над 2500 заведения за грижа за домашни любимци в САЩ.

Ефектите от това неравенство надхвърлят забогатяването на богатството. Става въпрос за това, че хората плащат повече за здравеопазване, наем и ветеринарни сметки, без да виждат съществено увеличение на заплатите. А Колинс казва, че болката и разочарованието от този вид общество могат да доведат до дълбоко недоволство.

„Най-могъщите олигарси разбират, че хората са изоставени и икономически страдат“, казва Колинс, добавяйки, че републиканците са добри в това да се възползват от мощен „фалшив популизъм“. „Те могат да проектират посланието, че всъщност демократите са елитисти. Те се интересуват само от богати холивудски ръководители и пробудена политика, а хората, които се интересуват от вас, са тук. Те са Доналд Тръмп на света. Те чуват болката ви, те усещат болката ви“, казва той.

Иронията, посочва Колинс в книгата си, е, че Тръмп е назначил поредица от милиардери в кабинета си. Наред с Илон Мъск, който имаше кратка, но влиятелна роля като ръководител на така наречения „департамент за ефективност на правителството“, който ръководеше масивни съкращения на федералната работна сила, секретарите на Тръмп по търговия, финанси, образование и вътрешни работи също са милиардери.

Неговият кабинет, заедно с помощта на републиканците в Конгреса, му помогна да приеме огромния си данъчен законопроект, който ще доведе до постоянни данъчни облекчения за богатите и корпорациите.

Докато републиканците продължават да твърдят, че имиграцията и лошите търговски споразумения са източникът на икономическите проблеми на всички, „въпросът е: Ще може ли Демократическата партия, която също е завладяна от милиардерите и големите пари, да се справи смислено с основните вреди?“, каза Колинс.

Демократите, твърди той, знаят какви политики са необходими, за да „обърнат възходящия поток на богатство“, включително дълбоки промени в данъчната система, увеличаване на минималната работна заплата и укрепване на синдикатите.

Колинс си спомня преди четири години, когато демократите контролираха Белия дом и двете камари на Конгреса. Тогава те внесоха законопроекта „Build Back Better“ на стойност 4,3 милиарда долара, който щеше да доведе до сериозни инвестиции в климатичната криза, Medicaid, жилищно настаняване и грижи за деца, наред с други неща. Законопроектът щеше да бъде частично финансиран чрез промени в данъчната система, включително по-високи данъци за свръхбогатите и затваряне на данъчни вратички.

Но въпреки че законопроектът беше приет от Камарата на представителите през ноември 2021 г., той в крайна сметка умря в Сената, защото двама центристки демократи, Джо Манчин от Западна Вирджиния и Кирстен Синема от Аризона, го блокираха. И Манчин, и Синема оттогава напуснаха местата си в Сената.

„Беше толкова, толкова близо и законопроектът наистина отразяваше волята на мнозинството от хората, които наистина искат законодателите да решат някои от тези неотложни проблеми“, каза Колинс. „Олигархичната власт не е толкова свързана със създаването, колкото с блокирането. По-лесно е да се блокира, отколкото да се случи нещо смислено, но мускулната памет е налице. Знаем как изглежда това.“

Колинс е оптимист, че може да има промяна, но каза, че това ще изисква устойчив политически импулс.

„Може би преди да се усетим, махалото ще се завърти назад и тогава наистина става въпрос за поддържане на устойчиво наистина популярно движение за постигане на напредък по отношение на това крайно неравенство, в което живеем“, обяснява той. „Можем да поправим това. Поправимо е.“