Тъжно, много тъжно!

Това, че сме едва ли не най-болния народ на Европа също е страшна и жестока истина.

Това, че не искат да се обединим с другите обединени народи на уж обединената Европа и да не ни пречи на беднотията, то накърнява самочувствието ни.

Това, че не сме това, което трябваше да бъдем преди още поне едно десетилетие, е като заболяване на периферната ни нервна система, което пречи да възприемаме точните посоки на посоките и най-често бъркаме все още Запад с Изток.

С всичкото погорно "това че" сме свикнали отдавна и го приемаме като грипа, от който умиране има, отърване - не.

Но лично аз все още не мога да свикна със собствената си мисъл, че и на мен, на стари години, взе да не ми се живее в България.
Взе да не ми се живее в тази страна, за която отгледах четири деца и служих две години и три месеца в редовете на нейната армия.
Взе да не ми се живее на тази територия, оградена на север от "Тих, бял Дунав" и на изток от Черно море, дето се бунтува и светлей.
Взе да не ми се живее не заради този, с нищо не заслужил съдбата си, древен и мъдър български народ.

Не и заради различните етноси, населяващи страната от столетия и хилядолетия.

Не ми се живее, защото нито един отговорен за съдбата на България и на народа й практически НИТО ЖИВЕЕ В НЕЯ, НИТО ПЪК МИЛЕЕ ЗА НЕЯ.
Не ми се живее, защото безродни българомразци постоянно изнасилват народ и държава.
Не ми се живее, защото нито едно от децата ми и техните деца вече НЕ ЖИВЕЯТ в тази страна, къдет са се родили.
Не ми се живее само двама - аз и моята бабичка, с която се водим вече 40 години - далеч от децата и внуците си.
Не ми се живее, защото те не искат да живеят в България, а аз не ми се живее без тях.

И въпреки всичко, аз все още съм в тази България, в която не ми се живее.
Аз все още съм тук, защото ми се струва, че няма да мога да живея без България и извън България.

Тъжно, нали!
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.