23 години по-късно

Български роптания. Прощално.

През последните няколко дни протестите в България доста се сгъстиха. И слава Богу! Защото само така можем да сложим край на подмените, започнали още през 89-та и превърнали живота ни в това, което е.
Изминалите няколко дни са дни на протестите: най-категоричен и масов бе гневът срещу неясните, но пък високи сметки за електроенергия и парно отопление. Най-сетне произволът на монополистите размърда българските граждани. Принуди ги да излязат по улици и площади и да потърсят правата си, тъй като абсурдът на битовото крепостничество премина всяка мислима и немислима граница. Разбира се, малко сме закъснели с бунта, макар никой бунт, особено нашенският, да не е излишен: имам предвид, че някак доста спокойно и незаинтересовано проспахме приватизацията на електроразпределителните дружества, осъществена в края на мандата на правителството Сакскобургготски-Доган. Сетне апатично търпяхме и плащахме, без да кажем и гък. А днес дори омбудсманът Константин Пенчев вече е категоричен, че сметките за ток са непосилно и необосновано високи, ние сме категорични, че детските надбавки са непосилно и необосновано ниски, макар националният протест на майките да бе доста по-слабоват откъм гражданска енергия. Вероятно и защото е разконцентриран в повече от едно искания. Инак въпросът с демографския срив не е нито по-абстрактен, нито по-малко тревожен, камо ли пък да са измислени политики и дългосрочни стратегии за решаването му.