Оставката на Дянков. Бягство от потъващ кораб или обикновено изгаряне на бушон

Оставката на финансовия министър и вицепремиер Симеон Дянков отекна като гръм сред облаците надвиснали над правителството през последните дни. Предположенията за причината за оставката му, въпреки изказаната официална версия, са многобройни и залитащи до крайности -изкупителна жертва пред енергийните протести, твърдостта му към зърнопроизводителите, лични противоречия с премиера, бягство от потъващ кораб и т.н.

Недолюбван от много слоеве от българското население Симеон Дянков дълго време играеше ролята на спирачка за популистките ходове на правителството и поддържаше добра финансова дисциплина, което помогна на България да остане стабилна на фона на европейската финансова криза. Това, разбира се, стана с почти замразяването на заплатите в редица обществени сектори, както и на пенсиите и социалните помощи. Дянков беше причината, заради която мнозина наблюдатели наричаха правителството „дясно”. През цялото си министерстване той почти запази твърдостта си по отношение на желанията на различни групи и съсловия, които искаха държавата да харчи повече, отколкото изкарва.

Каквито и да са причините за махането на Дянков обаче, оставката му е лошо послание отправено към инвеститори, външнополитически партньори и кредитори. С този ход като че ли се намеква, че водената от досегашния финансов министър фискална и финансова политика идва към своя край и предстои развързване на държавната кесия. Още повече че изборите вече чукат на вратата и ще бъде трудно да се устои на натиска на улицата и исканията на различни съсловия. С продънен бюджет и заплашително намаляващ фискален резерв обаче, голямата държавна щедрост може да доведе до пълен крах на държавните финанси, падане на борда и римейк на виденовата зима.

Естествено едва ли можем да наречем Дянков идеалният министър на финансите. Той предприе редица действия, доста спорни сред икономическите и финансови среди, като частичната национализация на професионални пенсионни фондове, заграбването на средства от Здравната каса, опитите му да изхарчи Сребърния фонд, въвеждането на данъка върху банковите депозити, увеличението на акцизи на стратегически стоки. Тези му ходове малко поразвалят облика му на твърд реформатор и напомнят на всички нас, че много често конюнктурата определя политиката, а не чистата и свещена практичност.

Разбира се, има и вариант бившият вече финансов министър да е просто поредният бушон, който трябва да изгори, за да може правителството да засвети в по-добра светлина пред редовия избирател. Това може и да значи, че фискалната политика на държавата ще остане непроменена и наследникът на Дянков, ще продължи по неговите стъпки. Този вариант може би е по-добрият за България, защото ни гарантира, че правителството ще продължи да харчи според приходите си, а не според исканията на всички нас.