Боядисаха паметника в розово, разголиха себе си

Синята десница се върна към идеологическата си утайка: фарисейщина и русофобия.

Паметникът на съветската армия осъмна в розово. Уж извинение за българското участие в потушаването на Пражката пролет. Всъщност много повече!

Синята десница се върна към идеологическата си утайка: фарисейщина и русофобия. Беше неизбежно. Всичко останало: европейският избор, либералната демокрация, пазарните клетви и прочее ще откриете и в програмите на ГЕРБ, БСП, ДПС… Идентичността иска отлики. Затова сините рано или късно щяха да се върнат към корена си. И го сториха.

Но защо „сините”, ще попитате? Има ли ги още? Да, има ги. Под реформаторски и други етикети.

А те ли са авторите? Та нали акцията е дело на анонимници? Да, факт е, че за разлика от девойките от Фемен и богохулните пънкарки от Пуси Райът на нашенските смутители дори не им стиска да заявят себе си. Но е достатъчно да видите кой ликува от акцията във ФБ, за да се уверите, че тъкмо сините се припознават в стореното.

А сега по същество.

Да се извини, да иска прошка може и трябва онзи, който е сторил греха. Комунистическата върхушка от 1968-ма не го направи. И позорът е за нея. Но има изключителна морална арогантност в жеста да се извиняваш за чужд грях, а да забравиш своите. Да предпоставяш моралната си безукорност. Да се опитваш да осребряваш чужди грехове в собствен политически престиж. Ако сините държат да се извинят, да го сторят не за Прага’68, която не лежи на съвестта им, а за България’ 97 и пропилените надежди на българите. Които впрочем четири години по-късно показаха вратата на тогавашните фарисеи. Да се извинят, да речем, за здравната реформа, която прогони лекарите зад граница и загроби хиляди българи. Да припомням ли синята приватизация? Да се извинят за тогавашните си лидери, днес хотелиери. Да поднасяш анонимно извинение е морална самопародия. Да черпиш евтин политически престиж от националния позор е грозно, до степен, че самият посланик на Чехия напомни, че сме го правили на два пъти – през 1990 и 1997г.  Но какво му плащаш?!

По ирония на съдбата, в момент, в който чешки монополисти кожодерстват българските потребители, някой намира за уместно да се извини с четиридесет години закъснение за едно историческо престъпление – нарцистична морална поза и пълна неадекватност.

Що се отнася до русофобията, тя е за синята десница онова, което е туркофобията за „Атака” – ускорител на елементарните частици, емоционален галванизатор на остатъчните избиратели. С тази особеност, че за разлика от всяка друга ксенофобия, у нас русофобията минава за бон тон.

Ще споделя в апарте, че напълно разбирам русофобските настроения на отделни хора, особено онези, които са загубили роднини в комунистически години, но няма как да разбера политическата логика на розовата акция.

Когато страната ни е енергийно зависима от Русия, туризмът ни в огромна степен разчита на руския пазар, а 300 000 руски граждани притежават имоти в България, да лееш боя по паметници е, да речем, безотговорно. Със същия успех можеш да излееш боята на главата си, при по-малък икономически и политически риск. А нали розовата акция е политическа и следва да се анализира с рационални аргументи…

За финал: ако първата провокация с преобразяването на соцреалистичния монумент в композиция от комиксови герои беше артистична, тази е банален вандализъм. „В крак с времето” смущаваше, очароваше, провокираше размисъл, сиреч беше стрийт-арт, при все споровете около жеста. Розовата акция се свежда до няколко кофи боя и една изплагиатствана идея.

За жалост хората, които влязоха в ролята на говорители на протеста, днес аплодират розовия паметник. Така каузата за оставката на дискредитираното правителство се свързва с една пошлост.

А е тъпо да вярваш, че ще пребориш политическата аморалност с естетическа пошлост.

Иво Христов, solidbul.eu