За военния дълг, героизма и забравата

Виждали ли сте как багер руши къща? Захапва покрива, трошейки керемиди и греди, после кофата се спуска надолу, рушейки тухли и каменна зидария. Над отломките се издигат облаци прах, а зад тях се показват стаите с останалото обзавеждане. Прибрано е само това, което е смятанато за ценно. Понякога по стените остават снимки, разказващи за живота на стопаните и техните близки. По-често това са стари и избелели черно-бели снимки.

Влизам в една полуразрушена къща и разглеждам снимките по стените: снимка на младото семейство в деня на сватбата, на първородния син, семейна снимка – семейството се е увеличило с една дъщеря... На другата стена - снимка на някой от известните предци. Мъж във военна униформа. Младши офицер, черноок, сух, решителен. На гърба на снимката пише поручик Стратия Мазгалов от 30-ти Шейновски полк – чичо на баба. С какво ли този поручик е останал паметен за семейството?!

Вечерта се зарових в Интернет. Открих, че Тридесети Шейновски полк е установен в началото на миналия век в днешния Симеоновград, наричан тогава Търново Сеймен. Полкът участвал в първото сражение на Балканската война - за овладяването на Курт кале (връх Шейновец).  Мълниеносната атака става с бойния български възглас „Напред на нож”, при което около сто турски войници, бранещи позицията, не издържат и се разбягват. След това първо сражение е освободен град Мустафа паша, днешният Свиленград. Следват битки при: Одрин, Булгаркьой, Кадъкьой, Коюнлий, Юруш и Картал тепе, а след това и в междусъюзническата война, със сърбите, при река Брегалница, Ежево и връх Повиен. През 1915 година полкът се сражава при Гола чука, Оряхова глава и връх Барне. На следващата година се сражава при Лерин, Арменохор, Песъчница, Баница, Малка Нидже, Горничево, Вощеран, Брод и други. От 1917 се премества на линията Петерник - Баховски рид - Димова поляна. През 1918 година води боеве при Добро поле. Битки, битки, битки...

Любопитството ми обаче не е напълно задоволено. Дали в мрежата ще открия нещо за поручик Стратия Мазгалов. Потърквам очи. Полунощ е. Правя си голяма чаша кафе. И потъвам отново в писменните паметници на българската история. Откривам го..., поручикът е командвал малка част, тринадесет войници, организирани в картечно гнездо, което отбива неколкократни атаки на хилядни френски части срещу тях. Бият се до последния куршум, после с бомби, и загиват от огъня на огнехвъргачките.

На следващия ден отидох до къщата. Снимката я нямаше. Може би близките роднините на храбрия поручик са се върнали за нея?! Може би някой друг я е прибрал, за да не бъде унищожена. Знам ли? Все пак съм доволен че това късче памет е съхранено някъде. Памет за един от многото герои от Тридесети Шейновски полк. Шейновци преминават от бойно поле на бойно поле, оставяйки по тях труповете на бойните си другари. Когато полкът се завръща в края на Първата световна война - гладен, окъсан, уморен, и загубил над две трети от състава си, го посрещат с черни забрадки, както вдовиците на загиналите, така и съпругите на живите, защото е достигнала вест, че някои са се удавили, преминавайки придошлата Марица.  В знак на скръбта по падналите, командирът на полка заповядва, да боядисат сградите на казармата в черно.

И си давам сметка, че малко е необходимо човек да се превърне в герой. Нужно е само да направи нещо за другите.