Как преминава ежедневието на един обикновен човек в Северна Корея?

Йонми Парк бяга от Северна Корея, когато е съвсем млада. Сега тя живее в САЩ, работи като хуманитарен активист и се опитва да разкрие възможно най-много за това, какво е да живееш в КНДР.

Всекидневният живот на всички севернокорейци е много по-различен от този, който води Ким Чен Ун. В едно от своите видеа в YouTube Йонми Парк разказва, как всички ставали по едно и също време, първо се трудели, а след това  ходили до училище, тъй като нямало училищен автобус.

Нейното семейство било от средната класа в Северна Корея и макар историята й да не е напълно валидна за всички 25 млн. души, които живеят в КНДР, то по този начин живее голяма част от обществото там.

Във всеки дом имало по едно радио, което не можело да се изключи. Звукът му можел да бъде увеличаван или намаляван, но не и спрян. Когато имало електричество, по него се редували песни за социалистическия рай, щастливите хора и всякаква подобна пропаганда, която трябвало да увеличи желанието на хората да се трудят.

"В Северна Корея не може да си индивидуалист. Всички сме част от различни групи. Всяка сутрин трябваше да се събираме с групите, към които бяхме причислени, за да вършим определена работа", разказва Йонми.

Рано сутрин - в 5 часа, а през зимата - в 6 часа, от радиото прозвучавала мелодия, която индикирала, че хората трябва да стават от сън. Често родителите пращали децата си в тези трудови групи, докато самите те приготвяли закуската. Докато живеела в КНДР, Йонми често ходила да се труди сутрин. Тя разказва, как ако имало наводнение, групите били изпращани там, за да помагат. Понякога работниците се събирали около жп релсите и се заемали с чупенето на големите камъни по пътя на влака. Трудът им продължават от 5:00 до 7:00 часа или от 6:00 до 8:00 часа, според сезона. След това всички хора се прибирали за да закусват със семействата си.

"Вечеряхме около 7:30 - 8 часа. Трябваше да се храним много бързо, защото след това се налагаше да бягаме до училище. В Северна Корея няма училищен автобус. Всички трябваше да вървим. Отнемаше ни между 35-45 минути да стигнем до училище. Трябваше да сме там преди 9 часа, когато започваха часовете", разказва Йонми. Тя имала 4 учебни предмета на ден, като всеки учебен час продължавал по 45 минути. В повечето случаи децата учели за своите диктатори и как те победили враговете си. Имало и час по начална математика. Това било цялото им образование.

В училището нямало стол - или трябвало да си носиш храна, или да стоиш гладен. В следобедите децата трябвало да обличат работните си дрехи и отново да се трудят. Те често помагали на местни фермери или чистели паметниците на Ким Чен Ир.

Около 18:00-19:00 часа децата се прибирали у дома и помагали на майка си да сготви вечерята.

"Трябваше да ходим до реката, за да донесем вода у дома, тъй като вкъщи нямаше течаща вода. Само така можеше да перем дрехите си или да се къпем", разказва Йонми. Те вечеряли преди 8 часа вечерта през лятото, но през зимата бързали да се хранят възможно най-рано, тъй като нямали електричество, а свещите били изключително скъпи.

"Нямахме ток 24 часа в денонощието, а да притежаваш свещ е нещо скъпо. Тя беше толкова ценна, че не можеше да я използваме. Това, което можехме да си позволим, е колба с олио и фитил, която не светеше ярко и миришеше лошо. Това беше евтиният вариант и все пак бе също толкова ценен. Така че родителите ни казваха: "Яжте бързо и си лягайте", спомня си Йонми.

Всички си лягали толкова рано, че прекарвали часове във взиране в звездите. Йонми казва, че научили много естествени начини да познават какво ще е времето на следващия ден - дали слънчево или мрачно, само гледайки нощното небе.

Уикендите били малко по-различни. Разбира се, и тогава сутрините започвали с колективен труд. След това семействата се прибирали, хапвали закуска и излизали отново, за да търсят храна. Ако искала да си играе с някого, Йонми трябвало да ходи пред домовете на приятелите си и да чука по вратите им, за да провери дали са у дома, тъй като нямали дори телефон. Децата често ходили в планината, където събирали растения, с които да хранят зайците, които отглеждали, а и самите себе си: "Споделях своята храна с животните", казва Йонми.

"Когато дойдох в Америка видях един голям бюфет с различни салати и бях изключително възмутена и си казах: "Но това е заешка храна! Защо давате $10, за да се храните с нея! Затова ли избягах от Северна Корея?" Сега се храня със салата, но тогава отказвах, защото бях изяла достатъчно през живота си", спомня си момичето.

Йонми разказва й за живота на възрастните. "След като се трудят сутрин, мъжете отиват на работа. И тъй като в Северна Корея нямаше много работещи фабрики, те се събираха да пият или да играят карти, за да убият времето, докато трябва да се приберат у дома. Много от тях продължаваха да пият и вкъщи и биеха жените си", споделя тя. Жените от друга страна трябвало да търсят начин семейството им да оцелее, защото държавата не им давала нищо. Така че те изпращали децата си на училище, мъжете си - на работа и отивали на "Черния пазар", където разменяли различни стоки за храна.

"Такъв е животът в Северна Корея. Всички носят униформи. Няма индивидуализъм. Спомням си тази ужасна песен, която идваше от радиото в Пхенян. Всички ставахме по едно и също време, трудихме се по едно и също време, отивахме на работа или училище по едно и също време. Радиото издаваше звук в 12 на обяд и ни уведомяваше, че е време да обяд, а когато денят приключваше, радиото отново се включваше, сякаш да ни каже: "Имахте прекрасен ден, сега се приберете при семейството си".