Руските военни след 3 години на битки: Изпратиха ни да умираме, а те пият бира в бара

През септември 2022 г. Владимир Путин обяви "частична" мобилизация, изпращайки стотици хиляди руснаци на война. В края на октомври президентът обяви мобилизацията за завършена, но все още не е подписал съответния указ. Много от мобилизираните очакваха да прекарат няколко месеца на война и да избегнат бойни действия – на някои това беше обещано във военните наборни пунктове. Руското правителство не разкрива броя на загиналите във войната с Украйна. Журналисти от Mediazona и руската служба на BBC, както и доброволци, които изчисляват жертвите въз основа на данни с отворени източници, са идентифицирали имената на 15 000 мобилизирани руснаци, загинали във войната. 42% от тях са починали през първата година след обявяването на мобилизацията. Verstka получи достъп до затворените чатове на мобилизирани войници, които все още са на фронта. Журналистките Олеся Герасименко и Анастасия Короткова разговаряха с няколко военни и цитираха техните публикации за настоящия им живот и мислите им за войната и Русия.  Ето някои откъси от тази публикация.

Всички искат да се приберат у дома

• Когато пристигнаха призовките, ни казаха, че ще пазим складове на границата шест месеца. И ние, идиотите, им повярвахме. Наша е вината; суров урок. Сега просто искам да се върна жив у дома. Не съм патриот и не горя от желание да превзема Украйна. Малко са патриотите. И всички искат да се приберат у дома.
• Настроението беше ужасно. Между другото, не ни казаха нищо за складове. Веднага казаха, че ще се бием. Беше очевидно. Фронтът се беше сринал, затова ни призоваха да запушим дупките. Разбирах всичко перфектно, но се страхувах да бягам.
• В началото ни казаха, че ще ни няма най-много три месеца, най-много шест месеца. След шест месеца си мислехме, че една година е максимумът. Но скоро ще стане четвъртата ни година... И постоянно мислим за демобилизация!
• Изтощен съм и психически, и физически. Нямам сили, нямам емоции и нямам надежда. Нямам и вяра, че ще доживея до края на войната.
• Кой иска да седи в тази скапана мръсотия, гладен и без вода, кой знае колко дълго. Въоръжен като местен жител, с превръзка. И постоянно се опитват да те убият с извънземна технология.

За нежеланието да подпишеш договор и бягствата от фронта

• В екипа сме петима, държим се заедно. Всички имаме поне две деца, а родителите ни са вече пенсионирани, но се опитват да ни принудят да подпишем договор. Казват ни да си пишем собствени доклади, че сме готови да продължим да служим... Аз самият имам три деца и 70-годишна майка - и не им пука на задниците.
• Всички, които не са подписали договора, бяха изпратени да щурмуват Малиновка. Повечето от тях вече са мъртви. Подписах, за да не бъда изклан.
• Правителството се страхува, че много бойци ще се върнат и че ще възникнат въпроси. Но те така или иначе ще се върнат, по дяволите.
• Хората бягат всеки ден. Има толкова много обяви за издирване всеки ден. Настроението е такова, че малцина го осъждат. И мисля, че основната причина са семейните проблеми. Хората наистина разбират, че животът им минава, семействата се разпадат, децата не виждат бащите си.

За отношението към властите и тези, които не са на фронта

• На страната всъщност не ѝ пука. Те просто танцуват. Който е засегнат, бива прецакан. И никой дори не знае къде е фронтът. Всичко това може да се види на почивка. Никой не се интересува от темата. Всички просто искат да пият.
• Сега дори не ми останаха приятели цивилни. Сякаш мразя всички. Не че сме станали такива, а че сме били направени такива. Ще пропилеем цялата си младост тук и никой дори няма да каже благодаря.
• В началото, след около година, роднини провеждаха митинги с искане за конкретни срокове, но сега цари тишина. Може би трябва да започнем да вдигаме шум, за да си спомнят отново? Защото засега нашето правителство не се напомня – те просто седят на задниците си. Трябва да изнесем този въпрос на обществеността – тогава ще има напредък. Докато хората мълчат, това означава, че всички са доволни от всичко.
• Искам това да свърши. Чувствам се сякаш съм в „Игрите на глада“. Искам да кажа, бяхме избрани и изпратени на клане с одобрението на всички, докато всички останали седят вкъщи, чукат жените си, ходят на почивка, пият бира в бара и не им пука.

За бъдещето

• За мен краят на СВО е освобождението на ЛНР, ДНР, Запорожие и Херсон, както беше обявено в началото. А експертите от кабинета, които крещят за връщане на Николаев и Одеса – нека си ги вземат обратно, но ни върнете у дома.
• Бих предложил да върнем всички територии и да подадем оставка, но ми е жал за хората, които са тук сега за Русия. Вероятно ще започнат да се справят с тях. Така че другият вариант е да стигнем до бреговете на Днепър и да прокараме граница там. И това е, доживотно военно положение по реката. Това е може би най-добрият вариант за хората.
• Ако всичко, което правим тук от години, се провали, ще избухне война, голяма, и тогава всички ще трябва да се бият. Нацистката идеология вече е приветствана в Европа! Подготовката за голяма война е в разгара си, ето защо не разбирам самодоволството на нашето общество. Всички живеят сякаш са със затворени очи. Тъжно е. Няма мир, уви. Спомнят си това, когато дронове летят над Москва, нали? Никой не може да гарантира, че няма да се повтори историята с мобилизацията и честно казано, аз съм напълно „за“.
• Аз съм на 42 години и имах всичко: малък бизнес, семейство, приятели и силно чувство за патриотизъм. И тогава загубих всичко, включително здравето си. Случи се така, че никога не съм си мислел за чужбина и никога не съм искал да напускам Русия, защото обичам родината си. Но сега осъзнах, че патриотизмът е наказуем в днешния свят и не им пука за нас, а хора като нас просто трябва да се отърват. Те се нуждаят от алчните, корумпираните и т.н... Честността, почтеността и принципите станаха направо опасни. Ето защо често изпитвам желание да се махна от тази лудост, лъжи и лицемерие. Очите ми се отвориха. Но все още сме тук.