Там, където и Господ носи прашки

Когато София ти отеснее и ти залепне по кожата като шубата на дядо ти от Втората световна война, идва време да я напуснеш спешно. На мен ми се случва ужасно често – включително и през изминалия уикенд.

Петък минава както обикновено – прибираш тялото в малките часове на нощта, а в събота ставаш криво-ляво и се мяташ на кола, която не е твоя, колкото се може по-рано – преди прахта и жегата да са те превърнали в някакво подобие на куц прериен гущер с тежко личностно разстройство.

Дестинацията този път е Троянският Балкан – малка, спретната къщурка на добри приятели, които просто ни връчват ключовете и ни казват да си правим каквото искаме.

Жегата е стопяваща, но ако след 2 часа път си отвориш ледена бира в лятната кухня, а пред теб единствената гледка е тази на горите в Стара планина, температурните неволи остават на заден план.

Няма нужда да ви казвам какво се върши по такива мероприятия.

Точната думичка е вакханалия, а тя включва въргаляне по шезлонги, шишове и пържоли на скара, огромни салати, изстудени австралийски вина /става и с български/, а накрая е задължително да опаковаш съставните си части в хубав спален чувал и да ги закопаеш някъде на двора.

Защото така на сутринта ще те събуди петелът на съседите, а не идиотът от горния етаж, който се опитва да запали единия от трите таралясника, носещи гордото наименование автомобил.

Защото слънцето свети по различен начин, когато изгрява над Стара планина, а не над НДК.

Защото да се събудиш на земята е хиляди пъти по-очарователно, отколкото в легло. Особено ако нечия нежна ръка се е погрижила да те увие в няколко слоя одеала докато ти си сънувал... каквото там се сънува в подобни моменти.

На следващия ден тръгваме към Троян – последно съм ходила до манастира като дивна ученичка, така че тая искрен интерес към това, което ще видя. Уви, реалността ме шамаросва изключително болезнено.

На около 3 километра преди манастира стои чичко с електриков елек и те упътва към два паркинга, където установяваш, че освен теб, към обителта е тръгнал и половин Ловеч.

Оставяш колата на единственото свободно място, върху което слънцето си е поставило за цел да грее с особен интензитет. Ясно е, че когато и ако се върнеш, ще я завариш или разтопена, или директно изпарена.

В този момент започва трудното.

Докато ходех нагоре, на няколко пъти си помислих, че случващото се около мен е направено с цел да отсее само наистина вярващите, които ще оцелеят и с кървава пот на челото ще пристигнат в манастира - изнемощели, но пречистени.

Тук е мястото и да кажа на тези от Сървайвър, че могат да ходят вкупом да се удавят в Перловския канал с техните смехотворни изпитания – това, което видях аз, е много повече от вашите тропически змии и отровни шишарки.

Накратко, пътят към Троянския манастир съдържа следното:

• неизброими редици от скари с пушещи кебапчета и кюфтета
• въртележки, от които истерично пищят деца, а на бекинг вокалите са Шакира и Джъстин Тимбърлейк
• захарен памук, който бива розов и бял, защото е важно да има разнообразие
• море от кашони с прашки и сутиени – в случай, че спешно ви се наложи на път към манастира да се премените подобаващо в тюл и дантела
• сергии, на които закъсалите могат да си закупят саби, мечове, ножовки, фенерчета с диоди, фенерчета без диоди, бинокли /за да гледаш мадамите, които са си купили триста грама лилави прашки от сергията по-долу/, локум, халва, близалки, чашки с тресящи се кремове, които със сигурност съдържат бактерии на салмонела и коремен тиф, джапанки, хавлии и – разбира се, най-важният артикул – противогази.

Естествено, съвсем възможно е да не съм напълно изчерпателна по отношение на пазарното разнообразие, но не е и физически възможно да съм – океанът от стоки бе твърде мащабен за скромния ми мозък.

Ако след цялата тази цигания успееш да се добереш до самия манастир, от теб не е останало много. Натрапчивата миризма на кюфтаци е навсякъде наоколо, но това ни най-малко не трябва да те притеснява – не си единствен.

Всички смърдим, оле!

След като успешно си придобил вид на опушен и много изтерзан от живота толстолоб, може спокойно да се отдадеш на културното мероприятие, наречено манастирообикаляне.

Ще видиш къде се е крил Левски и бъди сигурен, че тайничко ще му завидиш, че когато той е ходел в Троянския манастир, не му се е налагало да плава в море от сутиени и китайски анцузи.

Обратният път е също толкова натоварен, ако не и повече, тъй като общото усещане е, че плуваш срещу течението. Отдолу се носят тълпи от хора, които тепърва откриват чудесата на битпазара, а ти се опитваш да се пуснеш шус покрай тях без да се нанижеш я на някоя скара, я на машина за розов захарен памук. 

Чичкото с електриковото елече те привлича неудържимо – хвърляш се в колата и отпрашваш, въпреки че температурата вътре позволява да си сготвиш постен гювеч в току що закупената за тази цел посуда.

Следваща спирка – Ловеч.

Карам по начин, който някои наричат бавно и спокойно, а именно – с 90. Зад себе си образувам малка, спретната колонка от шофьори, които ужасно много държат да докажат на светлината, че не тя е най-бързата във Вселената. На мен обаче не ми пука особено за състезанието им с разни физични величини, така че след 20 минути акостирам в града с покрития мост.

Температурата удря 37 градуса, часът е два. За съжаление, аз съм единствената от групичката, която ще се прибира в София, и за целта трябва да си купя билет за рейс - колата остава при мнозинството.

На автогарата ми се налага да общувам дълго и напоително със създание, чийто ум би могъл да бъде сравнен с този на средноинтелигентна кукувица, в полза на кукувицата.

След мъчителна комуникация се сдобивам с ценната хартийка и всички вкупом хвърляме котва в китна кръчма на три крачки и половина от покрития мост, където се извършва спешна реанимация, включваща венозно преливане на бира и вода.

Автобусите от Ловеч за София са два. Фрашкани. Не очаквах, че дестинацията е толкова натоварена, но това очевидно бе денят на неочакваните случки. По скромните ми изчисления пътят не би трябвало да е повече от 2 часа. Оказаха се три. На моста на Витиня изпитах спешна нужда да счупя прозореца и да открия вечната свобода, скачайки в пропастта, но се овладях.

В София изпълзях под формата на ектоплазмено съединение, разпръскващо лек аромат на троянски кебапчета.

Затова и толкова се учудих, стреснах и слисах, когато шофьорът на таксито, на въпроса ми „Оттук на Петте кьошета ли ще излезем?“, вместо да ме попита погнусено "Ти от Илиянци ли идваш" ми заяви „Какви красиви очи имате!“.

Изчервих се под тоновете прах и акари, и засрамено отвърнах „Благодаря“. Колко интересно - при все целия ми изтерзан изглед, очевидно съм изглеждала щастлива и ми е личало.

По тази причина отсега ви казвам – следващия уикенд не ме търсете. Хващам пътя, въпреки че още не знам накъде.

Само едно е сигурно. Няма да е към Троянския манастир. Разгулът там ми идва в повече. Защото това е мястото, където и Господ носи прашки. Да ме прощават религиозните.