Вижте Рибадео тук

Има места, които никога няма да посетиш, ако няма нещо такова като фестивал.

Веднъж, обаче, ако ги видиш, няма да ги забравиш никога.

Едно от тях е Рибадео – малко градче в Галисия, известно с разпръснатите си плажчета, изчезващи с появата на прилива (на Атлантическия океан).

Точно там за десетина дни се събират около 40 души.

Предварителната ни среща е на летището в Мадрид. Шестима португалци, шестима англичани, също толкова естонци и българите също се преброяваме... А, къде е Васко, къде е Васко?

Въпросът, който се задава от няколкото дни, предварително изкарани в Мадрид. Аз се присъединявам малко по-късно към групата, Васко и той се появява и всички ние, щастливо намерени - вече точно шест, заминаваме (с чужденците) за заветното Рибадео, което до този момент малцина от нас са виждали.

Предвожда ни Маркос – мирен испанец, организатор на фестивала или по-точно на уъркшопа, в който всички ние ще участваме. 10 -те дни, в които ще сме там, всеки екип ще снима филм по зададена тема.

Пристигаме на сутринта. Оказа се, че пътят до Рибадео не е никак кратък. Някъде след 7-8- часово обикаляне, стигаме. Часът е след 3 посред нощ, но хората не спят. По улиците се разхождат млади и учудващо не толкова млади мъже и жени (имам предвид над 50 години), заведенията са пълни или по-скоро улиците пред тях.

Споглеждаме се, поне останалите будни в автобуса, явно 10-дневното ни пребиваване ще бъде интересно... нощем.

Но сега ни се спи, много, на всички и чакаме с нетърпение легло, завивки, може и без завивки, само легло...

След 10 минути сме в убежището. Някои са изненадани, защото се оказваме съквартиранти - по 15 души в стая. В училището, където са ни настанили, ще спим на двуетажни легла.

Дали на мен много ми се спи или наистина не разбирам реакцията на приятелката – режисьор, на чиято физиономия са начертани множество изречения, всичките са удивителни и с малки изключения въпросителни?

Тя е убедена, че си е обещала никога повече да не й се случи това, което й се е случило преди пет години. А именно, живяла е при подобни условия в Русия.

На мен и още няколко души наоколо не ни пречи, чувстваме се като на детски лагер (все пак сме в ученически легла), а възпитаните европейци не реагират по никакъв начин.

Така и не разбрахме дали ги е притеснило съжителството с нас. Ако все още не е, със сигурност ще ги притесни, но и затова има време...Ха-ха-ха – зловещо, разлигавено, но само мислено...

Колежка от българския екип тихо ми съобщава: “Първият ден ще сме воайори, последният – ексхибиционисти”. Истината беше по средата.

Някъде към 9 – 9 и нещо. Неистово хъркане събужда всички, които не хъркат. Останалите са щастливци, те си спят спокойно и сякаш общуват помежду си в някакъв странен сънен диалог.

И ето я тя, познатата ни от нашето минало – момичето с руси коси, прилежно и строго, което по-късно ще наречем дружинната. Тя идва и ни събужда, всички до един. Време е за закуска, след закуската - игрички (ама за големи), след игричките - други задачки, изобщо има сериозен график.

Ставаме, няма друг избор, среща в банята, после в стола за по кафе и след малко всички сме на тревата в двора на училището. Голямата игра започва, а ние ще участваме в нея, за да се запознаем.

След представяне, което само ние и естонците не харесахме, става ясно, че на хората в Европа повече им се играе на комсомолци, отколкото на нас – хората от бившите комунистически страни. Та нали от това сме избягали.

Недотам разбирайки се в тези си различни търсения, става ясно два часа по-късно, че по-голямата част от естонците са си тръгнали. Ние обаче оставаме докрай. Зарязваме организираната игра за 30-годишни и поемаме на първа разходка в Рибадео.

Градът наистина е малък, но веднага се улавя характерното му спокойствие, усмивка и шареност, не само на цветове, а и на емоции.

Границите му са твърде малки - много бързо се влиза и излиза от него. Намиращо се в най-северната част на Испания, все пак рибадейци не говорят типичен испански език, а т.нар. галисиански, разликата е предимно в ударенията.

Първоначалната идея да идем до Сантияго се превръща просто в блян, защото се оказва, че ги делят над 400 км.

Градчето е китно. И най-малката уличка свети, и на най-раздърпания пънкар му се усмихват, и най-старият човек пие бира в заведението.

Рибадео си има малко площадче, което събира всички жители. Там се забавляват и, повярвайте, наистина тези хора изглеждат щастливи. По-късно разбираме, че не пътуват много, не говорят друг език, но по някакъв начин това им е достатъчно.

Странно достижение, прошепнато все едно от мъдреците, които са намерили хармонията там, където са се родили.

Продължаваме по крайбрежието. Тясна и стръмна уличка, брегът й е покрит от яхти, лодки, навътре в океана също плават туристи и местни.

Вятърът не е силен, слънцето не е силно, та тук дори природата е умерена, всичко е прекрасно, красиво и спокойно.

Ето ги и заведенията край океана, но дори и в най-скъпия ресторант не може да се влезе, ако не си уцелил точния час за обяд и вечеря.

Затова пък, ако си късметлия, те чакат най-крехки океански изкушения - рачета, октоподчета, други рибки, и да не забравяме  - чаша бяло вино! (на цена 1 евро!!!)

Затова пък, ако пристигнеш към 16.00 например, не навсякъде ще ти сипят дори вода. Тогава има всеобща сиеста, която никой не може да обезпокои.

Нас също. С нетърпение чакаме вечерта...

Вижте Рибадео тук

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase