Черното минало на комунизма: Лагерът "Слънчев бряг" - незаконната фабрика за смърт

Когато чуете "Слънчев бряг", първата ви асоциация вероятно е море, коктейли и нощен живот. За една черна страница от българската история обаче това име носи съвсем друг смисъл. 

Скрит в покрайнините на Ловеч, трудовият лагер "Слънчев бряг" остава в паметта като може би най-страшното място, създавано някога от комунистическия режим у нас. Това не е бил просто затвор, а истинска фабрика за смърт.

Тайното създаване и пълното беззаконие

През 1959 година България отказва да ратифицира Конвенцията на ООН, която забранява принудителния труд. Междувременно премиерът Антон Югов заявява, че у нас няма политически лагери, което не е вярно. За да не се предизвикат негативни външнополитически последствия, Политбюро отново решава да закрие лагера на Дунав. От там са освободени над 1200 човека, но едни 166 души от въдворените властта определя като непоправими рецидивисти и хулигани. За тях спешно се търси място за настаняване.

"За по-ефективната борба срещу доказани рецидивисти и непоправими вражески елементи министърът на вътрешните работи Георги Цанков предлага да се намери място, където те да бъдат превъзпитани чрез тежък тежък физически труд. Така се стига до създаването на трудова група с местоположение Ловеч – поделение 0789, филиал на "Белене", разказва историкът Людмила Брънекова пред Bulgaria ON AIR преди 4 години.

Лагерът е отворен през лятото на 1959 година с тайно решение на Политбюро на ЦК на БКП. По това време официално се закрива лагерът в Белене, за да се покаже пред света едно по-човешко лице на властта. На практика обаче машината за репресии просто се премества на ново, по-скрито място.

Най-зловещото около "Слънчев бряг" край Ловеч е неговата пълна незаконосъобразност. Лагерът е бил абсолютно нелегален дори според законите на тогавашната комунистическа държава. Хората са попадали там без съд, без присъда и без право на защита. Всичко е функционирало изцяло по устни нареждания на върхушката във властта.

По-жесток от Белене

Докато на остров Персин основната цел е била изолация и пречупване на политическите противници, лагерът край Ловеч е функционирал като център за физическо унищожение. Режимът на работа на каменната кариера е бил нечовешки. Трудовата норма е била почти непосилна - всеки лагерник в рамките на ден трябва да натроши и превози по 11 кубика скална маса, което се равнява на 15 вагонетки. Робският труд е съпроводен и с постоянно физическо насилие. Новопристигналите също се посрещат с бой, за да се "аклиматизират". Който изостане или не издържи, е бил пребиван жестоко с тояги и гумени маркучи. Храната е била мизерна, медицинска помощ напълно е липсвала, а хигиената е била непозната дума.

Сред въдворените зад бодливата тел е имало всякакви хора. Властта им е лепвала хулигански и престъпни етикети, но реално на кариерата са попадали младежи, които просто слушали западна музика, носели тесни панталони или разказвали политически вицове. До тях са трошели камъни бивши депутати земеделци, свободни умове, несъгласни с режима, както и обикновени хора, наклеветени от местни партийни велможи заради лични вражди.

"Условията са ужасяващи в този лагер затова, защото те са изградени съвсем набързо с така подръчни почти материали. Целта е както се казва в инициативната докладна записка на Мирчо Спасов: „Не да се създава лукс на тези хора, а да почувстват здравата ръка на народа“. Да се докарат до състояние, в което всякакви политически, морално-етически и други категории да бъдат подменени от борбата им за физическото оцеляване", разказва пред Bulgaria ON AIR през 2022 г. председателят на Държавна агенция "Архиви" Михаил Груев.

По-известни личности, които са били лагерници, са българският джазов музикант Александър Николов - Сашо Сладура, който намира смъртта си там, композиторът Димитър Чабуклийски и актрисата Надя Дункин. Бащата на известната певица Богдана Карадочева, Иван Карадочев, също е въдворен и убит в лагера, както и народният представител от БЗНС "Никола Петков" Любен Боянов.

Спомени от кариерата на смъртта

Един от малкото оцелели от този ад е Кольо Вутев. В архивите на Българското национално радио (БНР) са запазени неговите болезнени спомени от каменната кариера. Пред репортери на медията той споделя през сълзи, че щом стъпи на това място, нещо винаги го хваща за гушата.

Вутев разказва, че животът на кариерата е бил живата истина за геноцида, където всяка секунда не знаеш кога ще прекъсне жизненият ти път. По думите му насилието е било "десертът", а хората са къртели камъните направо с голи ръце. Мъртвите, смазани от бой или изтощение, често са били извозвани тайно и никой не е знаел къде свършва пътят им.

Палачите и закриването на лагера

Командването на лагера е поверено на хора, чиито имена оцелелите произнасят с ужас. Началник е Петър Гогов, но истинските палачи на терен са офицерите Николай Газдов и Цвятко Горанов, както и Юлия Ръжкова в женското отделение. Всички те са действали под пряката опека и устните заповеди на заместник-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов.

Краят на тази зловеща тайна идва чак през пролетта на 1962 година. Лагерът е закрит не заради внезапно пробудена хуманност, а след като слуховете за масовите убийства стават невъзможни за прикриване дори в партийните редици. Назначена е комисия на ЦК на БКП, която установява чудовищни извращения и факта, че над 150 души са намерили смъртта си там.

Жестоките побоища в лагера край Ловеч са основната причини за честите смъртни случаи там. Признават го и в Политбюро, когато на 24 март 1962 година е оповестен резултата от проверката в трудовата група. Докладът е изготвен от партийния функционер Борис Велчев. Той пише, че лагерниците работят при голямо напрежение без работно време и почивка. Ръководството на обекта иска от тях постоянно да тичат. Всеки, който работи бавно или не изпълнява нормата е бит с пръчки и тояги. Дори тогава той няма право да спре да копае камъните.

"До средата на 1961 година боят е нанасян от служителите на МВР, включително и от началника на групата майор Гогов. След това физическата разправа с въдворените е възложена главно на звеневите и бригадните, излъчени от тяхната среда, които със старание стигащо до садизъм са изпълнявали тази своя задача. Въдворените са живеели при крайно мизерни условия – слаба храна, лоши помещения, без медицинска помощ, без контакт със свои близки. В известна степен режимът в женската трудова група е бил по-поносим", пише в доклада на Политбюро. 

Тодор Живков хитро използва разкритията за лагера, за да се разправи с вътрешнопартийните си врагове, твърдейки, че изобщо не е подозирал за мащабите на зверствата. Така "Слънчев бряг" е затворен, оставяйки след себе си само кръв, болка и една тежка историческа травма, за която обществото ни продължава да търси отговори.