Маската на войната в "Ще се срещнем там горе"

Снимка: Синелибри

4 / 7

Лицето на войната, такова каквото не сме виждали, въпреки многото филми на тази тема ни предоставя Албер Дюпонтел в "Ще се срещнем там горе".

Екранизация по едноименния роман на  Пиер Льометр  стана безспорен фаворит на тазгодишното издание "Синелибри", а книгата носи девет изключителни приза на писателя, като сред тях е и наградата "Гонкур".

Сюжетът ни връща  назад - малко преди 20-те години на отминалия век - края на Първата световна война и случващото се след нея.  Счетоводителят Албер Маяр (в ролята самият Дюпонтел) и  талантливият художник Едуард  Перикур (Нахуел Перес Бискаярт)  се връщат живи от фронта, но раните им от войната няма да зараснат.

Първият е  видял смъртта, подушил я е! Заровен  насред бомбардировка, единственият начин да си поеме въздух е от устата на мъртъв кон.  Заживява след случилото му се с младия Едуард – пожелал да бъде мъртъв за роднините си, от една страна, защото не се разбира с влиятелния си баща, а от друга – защото изравяйки Албер от пръстта и спасявайки неговия живот, шрапнел отнася лицето му.

Така следвоеннното съжителство на двамата е клето, повече и от преживяванията им сред окопите и  безумните заповеди на жестокия лейтенант д‘Олне Прадел (Лоран Лафит).  Обичащ  мириса на смърт,  той е събирателен образ на реалното зло. Историята умело комплектува на пръв поглед трудносъвместими похвати - естетика на грозното върви в съчетание с възвишеното, трагиката на личното страдание се надпреварва с колективната вина.

Режисьорът превръща историята в  гротесково онагледяване на случващото се в полуразрушен Париж, а камерата на Венсан Матиас  визуализира сюрреалистично идеите му, с подчертано описателни ракурси.

Под ударите на сарказма попада отношението на живите към мъртвите, както и безскрупулността на  държавните служители. Именно с погребването на загиналите войници се заема гаднярът Прадел – олицетворение на покварата във военно и следвоенно време. Не уважаващ хората си на фронта, буквално убиващ ги, той трупа богатства,  оглавявайки държавната поръчка за погребването  на жертвите от войната и естествено със знанието на  чиновници.

В същото време, захлупени в таванско помещение, прагматичният Албер и артистичният Едуард създават собствена сложна връзка, лутаща се между признанието и благодарността, между примирението и отчаянието. Двамата включват в скромната си компания и малко русо сираче, което приема отнесеното лице на  художника без грам страх и дори чудесно се справя с превода на тътенообразните звукове,  излизащи от деформираното му лице. 

С полъх от филмите на нямото кино персонажите напомнят  на класически филмови  герои. Същността на Албер приема трагичен образ,  напомнящ на Чаплин, олицетворяващ хората живеещи в периферията на големия град. Подобно на вечния Чарли и той се изправя срещу бездушната страна на закона, често  изразяваща циничното си отношение към онеправданите. Русокосото дете  пък напомня за "Хлапето", а Едуард, отказвайки се от пластична операция, надява маски, с които сам създава своето лице или по-скоро лица.

Режисьорът се заиграва с този похват като вплита театрализиращата функция на маската в контекста на разказа. Маската веднъж разкрива  емоционалните преживявания на  героя,  в друг момент потулва същността му, отношението му към случващото се, потребността да бъде приет като някой друг или се явява просто като щит от останалите.

Всъщност в "Ще се срещнем там горе"  Дюпонтел без свян сваля маските на обществото, разкоствайки същинския лик на различните представители на йерархичната стълбичка,  и същевременно рисувайки контурите на безмилостното лице на войната - понякога и буквално: като, например маска от глава на мъртъв кон с широко отворена уста.

Филмът е с 5 награди и 8 номинации "Сезар" 2018 г. Може да го гледаме у нас от 7 -ми декември.