Боби Сайлър: Никой не можеше да повлияе на Джон Пийл

Във връзка с деня на Джон Пийл по Тангра Мега Рок, продуцентът на легендарния водещ от ВВС през последните две години - Боби Сайлър, даде интервю за Андрей Владов и предаването „Мегачас“, специално предоставено и на читателите на Dnes.bg:

С какво помниш Джон Пийл?

Всъщност, помня Джон като човека, при когото отивах всяка седмица с цяла купчина албуми. Давах му ги и той започваше да сумти и недоволства за това, или онова CD, или как шефовете от горния етаж се опитват да го накарат да върши неща, които не иска. Въпреки че звучеше като твърде недоволен човек, в същото време той се и майтапеше с това.

Джон имаше много хубаво чувство за хумор. Освен това беше и много сърдечен човек. Спомням си най-вече шегите, които си разменяхме всяка седмица, когато обсъждахме кои албуми да пускаме в предаването.

Как избираше кои банди да пуска в шоуто си?

Джон беше уникален с това, че никой не можеше да повлияе на неговия избор. Имам предвид, че представителите на различните лейбъли изпращаха албуми до редакцията, надявайки се, че Джон ще ги вземе и ще прочете написаното на обложката, което казва – „това е следващата велика банда – трябва непременно да я чуете”. Но този номер не минаваше при Джон. Той вярваше само на ушите си – ще сложи CD-то в плеъра, ще си нахлупи слушалките, ще го чуе и ако го хареса, ще го пусне в шоуто.

Беше много трудно, ако си му продуцент, защото се стараеш изключително много да го насочиш. Казваш му „това е страхотна банда, това е велико ново парче, Джон, трябва непременно да го чуеш”. Той само кротко ще го вземе, ще го сложи върху купчината дискове до себе си и никога няма да разбереш дали го е харесал, ако не го чуеш примерно шест месеца по-късно в неговото шоу, когато той е решил, че е време да го прослуша и то си заслужава да бъде включено в плейлистата.

Колкото и странно да звучи, но всичките ми опити като негов продуцент, да повлияя на музикалния вкус на Джон, бяха безуспешни.

Вярно ли е, че той е прослушвал цялата музика, която му е била изпращана – както от лейбъли, така и от банди?

Джон беше от онези диджеи от старата школа, които сами намираха CD-та си, ровейки се из музикалните магазини. В днешно време повечето продуценти и диджеи разчитат единствено на това, че някои ще им изпраща музика.

Джон отиваше сам да си търси музиката, която ще пуска. Така че парчетата, които звучаха в предаванията му, не бяха пробутвани и рекламирани от никого. Той се ровеше с часове по щандовете с плочи и CD-та, за да търси нещо, което да му грабне вниманието – било то корица на албум, музика, издадена от лейбъл, който той познава, или пък е чел нещо за дадения изпълнител.

Каква музика слушаше през последните месеци от живота си?

Музикалните вкусове на Джон не се променяха – вероятно са били същите и през първия ден, когато е бил диджей. Може би не съм прав – защото когато е започнал да пуска по радиото е бил доста навътре в психаделичния рок от края на 60-те и началото на 70-те, фолк-психаделичната музика от онова време. Това по-късно прераства в прогресив рок и той е започнал да върти доста изпълнители от този стил.

Когато пънкът започва да надига глава, Джон застава изцяло на негова страна. По-късно Джон Пийл е сред първите диджеи във Великобритания, които започват да пускат хих-хоп. Така че всеки път, когато се появява нов музикален стил, ушите на Джон веднага го улавят.

Не случайно негови са думите: „Просто искам да чуя нещо, което не съм слушал досега”. Това определяше начина, по който той подхождаше към музиката. Дори това да е на пръв поглед безсмислена електронна музика с бесни обороти, ако го кефи, той ще я пусне. Може и да е стар блусмен от 30-те години на миналия век – ако го хареса, ще го чуете в неговото предаване.

В този смисъл музикалните му вкусове останаха непроменени до последно. Той се интересуваше единствено и само от нещо ново и интересно, или пък от музика, която според него слушателите ще харесат.

Смяташ ли, че Джон Пийл е незаменим?

Някои от качествата, които Джон Пийл притежаваше, са незаменими. Днес много хора имат страст към музиката и то към различни стилове музика. Но огромното разнообразие от музика, която Джон слушаше, беше направо необозримо. Вече споменах – от стари блусмени, запазени само на пукащи винилови плочи – до аванградно японско техно.

Малцина са тези диджеи, които имат толкова разкрепостен вкус. Второто нещо, което трябва да се знае за Джон, е това, че той беше забележителна личност. Не беше само музикален водещ.
Музиката безспорно беше основното нещо в неговите предавания, но неговото присъствие между парчетата беше осезаемо.

Никой не може да отрече, че това беше част от притегателния чар на неговото шоу. Личността на Джон.

Той можеше да ви накара да слушате някое парче, да говори за музика, така както малцина умеят.

Но не е било трудно да се работи с него – освен в случаите, когато неуспешно си се опитвал да му пробутваш CD-та?

Не бих казал, че се работеше лесно с него. Имаше случаи, при които съм отивал при него, или с моя идея, или с предложение, дошло от мениджмънта на Би Би Си. Ето пример – помолиха да попитам Джон дали иска да направи нещо по-специално, с което да отбележи 65-тия си рожден ден. Реших, че ще бъде чудесно да организираме три концерта.

Единият в Ямайка с участието на някои от любимите му реге изпълнители, другият в Япония с някои от тамошните банди, на които беше голям фен – и третият във Великобритания, или Щатите. Но в момента, когато предложих това на Джон, той просто изръмжа – „Не искам да се правят такива неща. Защо не ме оставят на мира, искам само да си пускам CD-тата и нищо друго”.

Така че трябваше много внимателно и търпеливо да подхождаш към него, ако искаш да го убедиш в целесъобразността на нещо. Много зависеше и в какво настроение ще го хванеш. Ако беше в кофти настроение - нямаш шанс. Но много често беше и най-любезният и най-приятният човек на света.

Спомням си случаите, когато съм имал проблеми извън работата, Джон веднага ме усещаше и винаги ме дърпаше настрана за да си приказваме, просто ей така – за нещата от живота. В това отношение беше прекрасен човек.

Беше ли капризен?

Не, не беше капризен. Просто яростно защитаваше своето предаване. Знаеше какво прави и искаше да го оставят на мира да си върши работата, без да има външна намеса. Не обичаше външни хора, които идваха и му казваха – „Би ли пускал по-малко парчета от това CD, или – би ли пускал повече такава музика, или – ще говориш ли повече за това и това”. Успях да го накарам да направи някои неща – като това да споменава повече думичката „Би Би Си” в шоуто, но иначе Джон не се огъваше пред никого.

Имаше ли стил музика, която не харесваше и никога не би пускал в предаванията си?

Всичко, което е мейнстрийм поп. Според мен причината за това е, че и без това го пускат навсякъде – защо и той да го прави. Което не значи, че не е пускал и песни на АББА, но, разбира се, това беше индийска версия на хит на АББА, или пък интересен ремикс на известно поп-парче. Той винаги успяваше да намери различен начин, по който да поднесе нещо, което вече сме чували по масовите радиостанции.

Можеш ли само в едно изречение да кажеш защо, според теб, Джон Пийл беше толкова важен?

С две думи – той беше отдаден на музиката. До това се свеждат нещата – музиката винаги е била негова първа любов. Той не беше добър музикант, но с много хора е така. Той беше като футболен треньор – може да не си добър футболист, но да си гениален треньор. Същото важеше и за Джон – той имаше невероятния талант да усеща и открива музика, която го вълнува. Той вярваше, че със своя ентусиазъм може да убеди и други хора да я чуят.

Понякога бандите, които пускаше, после потъваха в неизвестност, продаваха само по десетина албума и никой повече не чуваше нищо за тях. Но за всяка една такава банда той откриваше по един Дейвид Бауи, Марк Болан, Ти Рекс, Секс Пистълс. Джон пускаше невероятно много музика, но намери и някои от най-големите ни изпълнители изобщо.

Именно затова Джон Пийл е най-влиятелната личност в британската музика през последните 50 години.

Боби Сайлър сега е продуцент на The Beat – основната седмична музикална програма на Световните служби на Би Би Си.