Европа се нуждае от собствен „Златен купол“

Миналата седмица президентът Тръмп обяви старта на проекта „Златен купол за Америка“ с декларираната цел да се сложи край на ракетната заплаха за американската родина. Макар амбицията да е емблематична за грандиозния политически стил на Тръмп, тя подчертава суровата реалност: западните системи за противовъздушна и противоракетна отбрана изостават опасно от зараждащите се и все по-мощни офанзивни възможности на незападните противници, пише за The National Interest старши сътрудникът Томаш Наги.

От усъвършенстването на хиперзвуковите ракети на Русия и Китай до непрекъснатия напредък на Северна Корея в разработването на балистични ракети, иранската ядрена програма и дори недостатъчно отразените събития в Пакистан , тенденцията е ясна. Западните държави нямат нито отбранителни системи, за да се защитят, нито еквивалентни нападателни способности, за да възпрат потенциални агресори.

За Съединените щати, декларацията за „Златния купол“ сигнализира за рязка промяна – такава, фокусирана не само върху ракетните прехващачи, но и върху интегрирана архитектура от следващо поколение . Това включва космически сензори и потенциално дори ракети-прехващачи, свързващи сухопътни, морски, въздушни и екзоатмосферни активи чрез нововъзникваща „структура от данни“, свързваща граждански и военни сензори, използваща машинно обучение и изкуствен интелект. Все пак е справедливо да се каже, че инициативата е в ранен етап и е изправена пред свои собствени значителни предизвикателства. Сред тях са производствени затруднения, недостиг на компоненти и дългогодишна липса на интеграция между различните слоеве на отбраната.

В Европа предизвикателството е малко по-различно, но не по-малко спешно. Войната на Русия срещу Украйна демонстрира опустошителната роля на ракетните системи – както балистични, така и крилати. Ако Европа се изправи пред мащабен конфликт с Русия, ракетните заплахи биха били също толкова, ако не и по-критични, предвид ограничената способност на Русия да разположи конвенционални сухопътни сили дълбоко във вражеската територия. В такъв сценарий Русия много вероятно би разчитала повече на ракетни удари от разстояние.

И все пак, противоракетната отбрана отдавна е сирак на европейската отбранителна политика – пренебрегвана дори повече от други критични способности, като например производството на артилерийски боеприпаси, електронната война, безпилотните летателни апарати и стратегическите въздушни системи. Резултатът? Крещяща празнина в способността на Европа да защитава небето си.

Днес европейските държави притежават само малка част от интегрираните системи за противовъздушна и противоракетна отбрана (IAMD), необходими за надеждно възпиране на Русия – или за самозащита, ако възпирането се провали. „Файненшъл таймс“ съобщи миналата година, че НАТО може да се похвали само с по-малко от 5 процента от възможностите за противовъздушна отбрана, необходими за защита на Източна Европа. Известно ниво на уязвимост е неизбежно във война с равностоен конкурент, но настоящата изложеност на Европа е несъстоятелна и силно тревожна.

Нещо повече, ракетните възможности на континента вече не са успокояващи. Само шепа европейски държави притежават ракети, способни да поразят релевантни руски цели от източния фланг на НАТО, най-вероятният театър на бъдещ конфликт. От тях само Обединеното кралство и Франция притежават балистични ракетни способности с обхват над 1000 км . Още по-лошо е, че съществуващите оръжейни запаси биха били недостатъчни за продължителна кампания, ако нашето възпиране някога се провали.

С относително солидния руски арсенал от разнообразни конвенционални ракети, европейските държави е малко вероятно да постигнат паритет скоро при реалистични предположения. Въпреки това е спешно необходима някаква форма на растеж на капацитета.

Има обаче признаци на напредък. Инициативата „Европейски подход за удар с голям обсег“ (ELSA) обещава по-голяма автономност в производството и поддръжката на ракети, по-големи запаси и по-диверсифицирано портфолио от огневи системи с голям обсег. В отбранителен план, германската инициатива „Европейски небесен щит“ ​​(ESSI), стартирана през 2022 г. в отговор на руската инвазия в Украйна, започна с високи амбиции, но оттогава е постигнала само постепенен напредък. Наскоро обявеният от Европейската комисия план „ReArm Europe/Readiness 2030“ също определи противовъздушната и противоракетната отбрана като приоритет.

Междувременно, от страна на НАТО, се очаква предстоящото юнско заседание на министрите на отбраната да определи нови цели за способностите за всеки съюзник. Както противовъздушната отбрана, така и способностите за удари на далечни разстояния вероятно ще бъдат сред приоритетите на европейските членове на НАТО.

За да се справи с мащаба на това предизвикателство, Европа трябва да действа спешно и стратегически. Това означава ускоряване на снабдяването и сътрудничеството с неевропейски съюзници , като Съединените щати, Израел и Южна Корея, за да се осигури широко участие на европейските членове на НАТО, включително тези с по-малки армии, и диверсифициране на ракетните платформи във всички области.

Важно е да се отбележи, че Европа трябва да избягва същите капани, които в момента възпрепятстват усилията на САЩ. Макар че „Златният купол“ обещава многопластова защита, той може да бъде измъчван от предизвикателства пред интеграцията – системи в различни услуги и области, които все още се борят да комуникират безпроблемно. Европа трябва да изгради не само системи, но и система от системи, свързани чрез съгласувана архитектура и обща инфраструктура за данни.

Разширяването на базата на отбранителната промишленост е друго критично предизвикателство. Търсенето на ключови компоненти – търсачки, сензори, твърдопалителни ракетни двигатели – нараства рязко в световен мащаб, като над 18 държави вече използват системи „Пейтриът“. Европа е не само в надпревара с времето, но и в конкуренция с останалия свят за производствен капацитет.

Мобилността и жизнеспособността също трябва да ръководят европейските инвестиции. Системите за противоракетна отбрана трябва да бъдат изключително мобилни, за да не се превърнат самите те в мишени, особено предвид възможностите на противниците за прецизни удари и постоянното им наблюдение. Прехващачите, монтирани на камиони, и разпръснатите сензорни мрежи ще бъдат жизненоважни за бъдещи съображения.

И накрая, никоя система за противоракетна отбрана – европейска или американска – не може да предложи перфектна защита. Идеята за всеобхватен щит срещу пълномащабна руска или китайска стратегическа атака си остава технологична фантазия. Дори успешен „Златен купол“ не би променил факта, че настъплението запазва постоянно оперативно предимство. Въпреки това, Европа може и трябва да приоритизира какво защитава и как защитава. Дори и за ограничен, многопластов и приоритизиран набор от цели, тя се нуждае от силни способности и капацитет.

Европа има още време. И все пак това не бива да успокоява европейските лидери. Интегрираната, стабилна, многослойна противоракетна отбрана с надеждно възпиране на удари с голям обсег вече не е по избор. Тя е все по-необходим компонент от бъдещата сигурност на Европа.