Повече от история за оцеляване: Крадецът Умка, който се върна от невъзможна мисия в Украйна

Беше пролетна зора, когато двама бивши затворници от батальона Алкатраз се отправиха на самотната си мисия в ничията земя. Беше късно лято обаче, когато един от тях се върна до украинските линии, измършавял и с див поглед, с разкъсана и дрипава униформа, миришещ на палто на мъртвец, с руски Калашников в ръка.

„Направих всичко, което се искаше от мен“, промърмори Умка, 37-годишен крадец от кариерата, единственият оцелял от мисията. „В заповедите ни беше казано, че ще бъде с висок риск и ще продължи около месец. Но аз издържах три месеца там, полулуд от жажда.“

Много повече от история за оцеляване, разказът на осъдения за 89-дневната му мисия в ничията земя край Константиновка осветлява последната дистопична глава от живота и смъртта на фронта в Донбас, на етап от конфликта, когато войната с дронове и постоянното разбъркване на почвата от снаряди дори са направили фразите „фронтова линия“ и „окопна война“ остарели.

Беше 9 май, когато Умка и неговият колега крадец, Малий, членове на батальона „Алкатраз“, наказателно звено, прикрепено към 93-та механизирана бригада на Украйна, напуснаха позициите си и се отправиха на изток с АТВ, пише The Times.

На двамата беше наредено да установят наблюдателен пост в изоставен бункер в гориста местност на около миля и половина от крайните украински позиции - високорискова задача, обикновено възлагана на войници от наказателни части.

И двамата мъже носеха седем пълнителя, всеки съдържащ по 30 патрона, и два автомата - един АК-47 в ръка и резервен, разглобен в малка раница. Носеха радиостанция, минимални дажби и дебели палта.

Умка, който с радост разказваше за върховете и паденията в престъпния си живот и дръзките си кражби на огромни суми от домовете на богатите, каза, че е започнал да краде на 16 години и е бил в затвора няколко пъти. Той е излежавал петгодишна и тримесечна присъда за кражба в 116-та наказателна колония в Суми, когато започва руската инвазия .

Съгласно закон, приет миналата година, близо 9000 затворници - една пета от мъжкото затворническо население в Украйна - са приели предсрочно освобождаване, при условие че се присъединят към фронтовите части. Оттогава властите заявиха, че законът може да позволи мобилизирането на до 20 000 затворници. Убийците могат да се присъединят към армията, но на различни други категории затворници е забранено да служат във военна служба, включително осъдените за множество убийства, изнасилвания или престъпления, свързани с наркотици, корупция и държавна измяна.

Умка, който се присъедини към батальона „Алкатраз“ само с три месеца от оставащата му присъда, каза, че се е присъединил, за да защитава страната си и да започне нов живот. „Чувствах се сякаш животът ми на престъпник е бил живот, хвърлен в тоалетната“, каза той, говорейки в края на Краматорск в края на миналия месец. „Войната ми даде шанс да направя нещо добро.“

На Умка и Малий им отне два дни, движейки се бавно през кал и руини, за да избегнат руските дронове, за да открият подземния си бункер. Входът му, скрит под врата, Умка го описа като имащ по-дълбока долна част, достатъчно просторна, за да могат и двамата мъже да клекнат или да спят, и горна част, достатъчно голяма само за да легнат, с дупка тип „паяк“, през която да се гледа.

След като бяха инсталирани в подземния им дом, пристигна дрон и пусна на мъжете скрита камера, която те монтираха на близко дърво, прикрепена чрез заровен кабел към екран в бункера им.

Така минаваха дните, двамата затворници, скрити под земята, наблюдаваха екрана за признаци на руски щурмови групи, движещи се през разрушения пейзаж, а след това предаваха предупреждения по радиото на украинските редовни войски.

„Понякога минаваха дни и никога не виждахме слънчева светлина“, спомня си Умка. „Стояхме скрити под земята, надявайки се никога да не бъдем видени от руснаците, свързани с външния свят само чрез радиостанциите си, скритата камера и от време на време спусканите дронове.“

Тогава един ден в началото на юли четирима руснаци дошли да търсят затворниците. Скрити под земята, Умка и Малий наблюдавали приближаването им на екрана на камерата.

 „Чувахме ги да говорят над нас, но не можеха да открият капака ни“, разказа Умка. „И двамата държахме автоматите си Калашников насочени нагоре, знаейки, че можем да убием първия човек, ако капакът се отвори, но че след това ние ще бъдем убити от ръчни гранати.“

Вместо това, осъденият прошепна по радиото:

„Четирима руснаци са точно зад нас. Убийте ги с дронове.“

Скоро отгоре се чуха звуци от гневно бръмчене, панически викове и експлозии. Когато излязоха по здрач, затворниците откриха отвън разкъсаните тела на трима руснаци. Върнаха се в бункера си.

Въпреки че на по-ранен етап от войната бяха изкопани дълги, съседни линии от окопи по 750-километровата фронтова линия в Източна Украйна, комбинация от дронове с изглед от първо лице (FPV), недостиг на пехота и променяща се стратегия промениха формата на украинските отбранителни линии.

Сега, вместо да държат дълги окопи, украинската стратегия за отбранително изтощение – предназначена да убие колкото се може повече руснаци с дронове, като същевременно защитава живота на собствените си войски, доколкото е възможно – се провежда през по-разпръснати позиции, водени от по-малки пехотни екипи, защитаващи бункери, окопи и опорни точки.

На свой ред тези войски се следят или от наблюдателни дронове, или от скрити наблюдателни пунктове, като тези, заети от Умка и Малий, чиято задача е да предупреждават за ранно руско нападение, което украинците след това се опитват да обсадят и унищожат с дронове с предупредителна система.

Без възможността за редовна ротация – поради заплахата от руски дронове, които направиха движението на по-голямата част от техниката в радиус от шест мили от фронта трудно или невъзможно – украинските пехотинци сега прекарват седмици, понякога месеци, на позициите си.

Всъщност, разпространението и нарастващият обхват на FPV дронове направи войната още по-грозно, по-клаустрофобично и самотно преживяване, отколкото беше преди, измествайки определена фронтова линия в по-широка „фронтова зона“. Под бръмчащите, изпълнени с дронове небеса има хиляди изолирани, самотни войници в позиции, подобни на тази на затворниците от Алкатраз, по цялата ничия земя.

Без лесна евакуация, положението на ранените се бе влошило

Извън град Краматорск, в подземен стабилизационен пункт, използван от 93-та бригада за лечение на ранените, преди да бъдат прехвърлени в болници по-далеч от фронта, лекар заяви, че постоянното насочване на дронове към носачи на носилки и полеви линейки е променило естеството на раните, които екипът му е лекувал.

„По принцип, ако ранените стигнат дотук, е много вероятно да оцелеят“, каза Володимир Пигулевски в почивката си между лечението на жертви от дронове. „В момента са необходими два или повече дни, за да се върне тежко ранен войник при нас за лечение. Така че най-тежко ранените никога не стигат до нас.“

Като изключение от правилото, ден по-рано лекарят е приел войник от 93-та бригада, който е бил заседнал в окоп, в съзнание, в продължение на три дни с откъсната ръка.

„Той беше жив, но раната беше силно инфектирана“, добави лекарят. „Нямаше какво много да направим за него, освен да го превържем и да го изпратим в тила.“

Когато „Таймс“ за първи път пристигна на мястото на стабилизация, екипи от медици лекуваха двама ранени войници. Те бяха лекували още десет други същата сутрин. В рамките на час руски дрон удари военно превозно средство, движещо се по близкия път, и още петима ранени войници бяха докарани по спешност, в шок и кървящи.

И все пак, вместо обичайни драми, за Умка и Малий в подземния им бункер повечето дни бяха доминирани от стресираща монотонност. Никога нямаше достатъчно храна или вода и двамата затворници отслабваха от глад.

Обикновено дрон им доставял провизии на всяка четвърта нощ. Най-дългото време, през което трябвало да чакат за попълване на запасите, било девет дни. Теглото на Умка спаднало от 75 кг на 56 кг.

„Гладът, жаждата и страхът бяха нашите ежедневни спътници“, каза той. „Освен от време на време група руснаци, които минаваха покрай нашата позиция, и четиримата, които бяха дошли да ни търсят, не видяхме жива душа. Единствените звуци бяха от снаряди или дронове.“

Единственият друг човек, когото двамата мъже видяха, беше самотен руснак, или дезертьор, или изгубен войник, който се появи и се мотаеше безцелно около позицията им. Умка излезе от бункера и хвърли две ръчни гранати по него. Руснакът извика и се отдръпна.

И все пак, когато попитах какво се е случило с другаря му Малий, затворникът изведнъж изглеждаше толкова разстроен, че за миг ми се стори сякаш ще се разплаче.

„Загубих го само три седмици преди края на мисията“, започна той, гласът му дрезгав и изпълнен с мъка при спомена за мъртвия си приятел. „Той почина три седмици преди края ѝ. Твърде много е за мен, за да говоря за това. Не мога да понеса да го обсъждам.“

В края на юли екип от украински морски пехотинци дошъл да поеме позицията. Те намерили Умка в бункера, сам, отслабнал и недохранен, едва можещ да стои на крака.

Войната обаче все още не беше приключила за крадеца и пътуването обратно включваше някои от най-лошите моменти от цялата мисия. Забелязан от руски дронове и обстрелван от артилерия, измършавелият затворник беше преследван и подгонен, губейки екипировката и ориентира си. В началото на август, изгубен и прогизнал от дъжд един ден в ничията земя, той намери група мъртви руснаци и взе палто, автомат и дажби от един от тях.

„Палтото ме топлеше, но вонеше на смърт и накрая не можех да го понеса повече“, каза той. „Предпочитам да ми е студено, отколкото да мириша на мъртъв руснак.“

В крайна сметка, на 9 август, три месеца след като тръгна, Умка се върна до украинските линии.

„Успях да оцелея“, добави войникът, оглеждайки се крадешком наоколо, сякаш не вярваше на собствената си съдба. „Във време, когато всяка мисия може да бъде последна, дори оцеляването е победа.“