ЕС елегантно затвори вратата пред Западните Балкани

Още преди шест години, когато беше първото голямо разширяване на Европейския съюз на изток, скептицизмът по въпроса в Брюксел беше явен. После дойде и присъединяването на България и Румъния, с което лошите предчувствия на големите (Германия, Франция, Великобритания и т.н.) се засилиха.

Обединена Европа се сблъска с корупцията, престъпността и кретащите ни икономики. И дръпна рязко спирачката по отношение приемането на нови членки. Вдигната беше такава висока стена от изисквания и предпазни клаузи, че сочените по-рано за сигурни нови в ЕС Хърватия и Турция бяха пратени в трета глуха.  

Отвъд периферията пък останаха кандидати като Сърбия, Македония и Албания.

Поредното доказателство, че ново разширяване на ЕС ще има, ама друг път, дойде от форума, сочен предварително за най-значимото политическо събитие за Западните Балкани в последните години. В босненската столица Сараево се състоя „Среща на високо равнище на държавите членки на ЕС и страните от Западните Балкани”, и то свикана по инициатива на испанското европредседателство. На разговорите имаше представители на САЩ, Русия и Турция.

Среща, чакана с нетърпение от напиращите за Обединена Европа страни, появили се (с проливането на кръвта на стотици хиляди хора) на съвременната европейска карта след разпадането на Югославия. Дори за първи път на една маса за разговори седнаха външните министри на Сърбия и Косово. С други думи, западните ни съседи бяха готови да покажат, че непримиримата вражда помежду им на историческа, етническа и религиозна основна вече принадлежи на миналото, а настоящето и бъдещото са присъединяването към Европейския съюз.

Ентусиазмът на Сърбия, Македония, Черна гора, Албания и Косово, че и дори на сочената за най-напреднала по пътя към Брюксел Хърватия, обаче набързо беше охладен и вкаран в рамките на красивите приказки, празните обещания и пълната неяснота.

Още в навечерието на срещата в Сараево американският държавен секретар Хилари Клинтън, върховният представител на ЕС за външната политика и сигурността Катрин Аштън и испанският министър на външните работи Мигел Анхел Моратинос се подписаха под мъглява обща декларация, че Западните Балкани представляват важен тест за амбицията на ЕС да се превърне в ефективен световен фактор след влизането в сила на Лисабонския договор.

„Вратата на еврноатлантическите институции е отворена за всички страни от Балканите, които преди това трябва да изпълнят необходимите условия за тяхното присъединяване”, допълват тримата дипломати.

Тя, вратата, е отворена, но пътят към нея не е и не се знае кога ще бъде. Срещата в Сараево приключи без предложение за пътна карта или срокове за присъединяване към ЕС. Дори не се отвори дума за това.

Общи спогодби нямаше и как да бъдат подписани, защото Сърбия не признава Косово.

След разговорите беше разпространена декларация, в която се казва, че Западните Балкани трябва да засилят усилията си, за да изпълнят необходимите критерии и договорени условия на пътя към членство. В това число реформа на администрацията и съдебната система, борбата с корупцията и  организираната престъпност и най-вече предаване на трибунала в Хага на военнопрестъпниците от кръвопролитията през 90-те.  „Това са въпроси, които са ключови за функционираща демокрация и  икономика и в най-голяма степен условие за присъединяване към ЕС”, се уточнява в декларацията.

И така мераците и надеждите на западнобалканските страни, че в скоро време може да се говори за реално начало на присъединителния им процес, бяха попарени съвсем елегантно, по европейски.

А розови слова като "...Посланието днес е едно много добро европейско бъдеще за целия регион и ангажимент на международната общност да подкрепи всички страни от Западните Балкани да се присъединят към ЕС" (испанският външен министър Мигел Анхел Моратинос) или „...Важно е, че ние дойдохме тук, за да кажем твърдо, че въпреки факта, че може да чувате различни сигнали от страните от западното общество, вратата е отворена за вас”(шведският външен министър Карл Билд) едва ли топлят особено много политиците от западната страна на Балканите.

Ясно е, че след приемането на България и Румъния, което според редица влиятелни фигури в ЕС е било меко казано „прибързано”, Брюксел ще търси не 100, а 110-процентова гаранция за готовността на Сърбия, Македония, Черна гора, Албания, Косово (да речем, че Хърватия е по-напред) да влязат в съюза. И то готовност да влязат заедно, обединени и с изгладени различия помежду си.

И в тази връзка за какви срокове да се говори изобщо – как се променя мисленето на народи, които съвсем доскоро се избиваха помежду си. И когато няма гаранции, че дори да постигнат непостижимото, Европа ще разтвори ръце и ще ги приеме в семейството си, омагьосаният кръг съвсем естествено се затваря.