10-ти ноември

За куфарите

За българската емиграция винаги се е говорело по терлици, в такава степен, че дори статистиката за броя на постоянно живеещите българи в чужбина е приблизителна. Ако преди 1989 тя беше онзи издайнически знак, че комунистическият строй не е висшата реализация на човешкия блян за обществена справедливост, днес шумотевицата в общественото пространство около проблематиката на напускането на родината отново идва да покаже известно неудобство.Най-ясната му проява е лашкането в крайности: от патетично-сантименталната реторика на инициативите за приобщаване до нерядко подемания от почти всички партии популистко-патриотарски вой на емигрантите със запазено българско гражданство да се отнеме гарантираното с Конституцията право на гласуване.Преекспонирането на социално-икономическия мотив на избралите летище София като "най-бърз изход от кризата" обаче къде случайно, къде нарочно се стреми да прикрие един далеч по-важен, но политически неудобен факт. Само през 1960 перспективата за светло комунистическо бъдеще накара 200 000 граждани на Източен Берлин да избягат в Западен и наложи изграждането на Стената.Четири десетилетия по-късно неуспешната декомунизация, пропадналите надежди и нежеланието да легитимират с присъствието си "нормалността" на една пропита от корупция държава изпрати близо една осма от населението на България в чужбина.

За шегите на историята

Всичко започва не от Ялта, а от една хартийка пет месеца по-рано.
- Не мислите ли, че е малко цинично да разрешаваме съдбовни за милиони хора въпроси по такъв импровизиран начин? Хайде да я изгорим.
- Не, запазете я вие.
Годината на този разговор е 1944. След дълго протакане западните съюзници най-накрая са се съгласили да отворят втори фронт и вече са в Нормандия. На изток съветската армия е успяла без съществени трудности да прегази Полша, Унгария, Румъния, Чехословакия. Разтревожен от парадния марш на комунизма през половин Европа, Чърчил бърза да договори следвоенните сфери на влияние в Източна Европа и Средиземноморието.
На девети октомври британският премиер и външният му министър се срещат в Москва със Сталин и Молотов. На един лист първият написва и предлага на идеологическия си враг това, което ще влезе в историята под името "процентово споразумение": за сметка на Гърция, където британците искат 90% влияние, Сталин получава 50% в Унгария и Югославия и 75% в Румъния и България. С договорената между Молотов и Идън на следващия ден ревизия на споразумението, на предоставеното на Сталин влияние в v става 80%.
65 години по-късно и вече член на ЕС, страната все още се определя от западните анализатори като "държава с особено тежко комунистическо наследство".

За надеждата

Датата е 12 юни 1987. Пред Бранденбургската врата в Западен Берлин президентът Рейгън произнася реч, която малко след това ще промени историята. През усилвателите звукът без усилие прехвърля печалния символ на разделението и ясно се чува и в източната част на града.
"През 1950-те години Хрушчов бе предрекъл: 'Ще ви закопаем!'

Днес на Запад ние виждаме как свободният свят е постигнал безпрецедентно в историята на човечеството благоденствие и добруване. В комунистическия свят виждаме провал, технологична изостаналост, влошени здравни стандарти, недостиг от дори най-просто естество: храна. Днес Съветският съюз не може да изхранва населението си. След четири десетилетия пред целия свят стои едно голямо и неизбежно заключение: Свободата ражда благоденствие. Свободата заменя древните вражди между държавите с приятелство и мир. Свободата побеждава. (…) Г-н Генерален секретар Горбачов, ако искате мир, ако искате благоденствие за СССР и Източна Европа, ако искате либерализация, елате при тази врата! Г-н Горбачов, отворете я! Г-н Горбачов, съборете тази стена!
С падането на стената две години по-късно дойде времето на надеждата. Но какво се случи после?
Времето бе наше. Но свърши

След 45 години в сферата на влияние на една азиатска свръхсила България получи историческия шанс да се върне в Европа. Наместо това с дворцов преврат задунайската квазигуберния благодари на диктатора си за вярната служба и го прати на заслужен отдих.
Вярно, не “дойдоха танковете”, но подкопаването на демократичния процес започна още през 1990-та година с инфилтрирането на сините. Дисидентското движение за човешки права и свободи се трансформира в оръжие на Държавна сигурност за шантаж с етническия мир.
Вярна на дългия си опит в поддържането на система чрез терор, българската Щази създаде групировките, за да всява страх у хората и да дискредитира демокрацията.

Междувременно зад сянката на витиевати фрази и стратегическо протакане бившата комунистическа номенклатура успя да трансформира политическата си власт в икономическа и реално да си осигури пълен контрол над държавата.

С това бе пропилян и шансът за декомунизация на България, заложен още в първата предизборна платформа на СДС: “Апаратът на комунистическата партия трябва да се отдели докрай от държавата във финансово, кадрово и структурно отношение”. Нищо от това не се случи.
Проектът гражданско общество не се състоя. Ангажиран в борбата си за оцеляване, останалият обществено-политически неграмотен и не ценящ свободата си българин не стана коректив на политиците си, чието последващо от липсата на обществен контрол чувство на пълна безнаказаност запрати държавата в порочния кръг на корупцията, подкопа международния й престиж и дискредитира демокрацията. Хората не осъзнаха, че за разлика от сантименталния национализъм на ХІХ век, патриотизмът в ХХІ век е гражданството. Активната грижа на всеки един гражданин за добруването на всички останали.
Подобно осъзнаване нямаше и как да се случи. Уморена от загуби, останалата в България интелигенция се изгуби в отшелничеството на доброволната вътрешна емиграция и абдикира от социалната си роля да води и образова обществото си, като подви опашка и замълча.
ЕС се умори от жестове, захвърли дипломатическия език и врътна кранчето.

А сега на къде, l'Europeo

Неизбежният въпрос е готова ли беше България за членство в Европейския съюз? Според Фриц Болкестейн никак. Редовните доклади на Европейската комисия за предприсъединителния й напредък редовно ратифицираха този възглед с печално вярното "в страната няма политическа воля за борба с корупцията и организираната престъпност”. Дори по-лошо – с предсрочното й приемане ЕС изгуби инструментите си за натиск.
Въпросът, който би трябвало да си зададем, е какво би се случило, ако знакът на добронамереност, наречен "приемане в клуба", не беше направен. И тук историческият паралел е неизбежен.

През 1958 година британският посланик Ричард Спейт пише до Форин офис следното:

“Наистина може да се изложи силен аргумент за закриване на легацията на Нейно Величество или най-малкото за понижаването й на ниво на консулство – така България реално ще бъде третирана като руска провинция, наместо да се подпомага нейното правителство и да се поддържа фикцията, че притежава суверенна власт. Но аз мисля, че като се направи равносметка, ние ще се окажем губещите от такова действие. (…) Нашето оттегляне също би отбелязало началото на края на онези в България, които вероятно са по-многобройни, отколкото ние смятаме и които гледат на присъствието на британската и на други западни легации като на осезаемо доказателство, че външният свят все още не ги е изоставил окончателно на Кремъл. Вероятно единствената услуга, която можем да направим на българите при сегашните обстоятелства, е да помогнем на този народ да запази до известна степен порив за свобода, за да могат да се възползват от шансовете си, когато Кремъл започне да отпуска своята хватка”.

...... началото на 90-те години. ... Съвременната ситуация е нестабилна, революционна, разрушителна, но не и непременно градивна. Хората емигрират.

20 години по-късно, в България се е променило само едно – липсва ентусиазмът на промяната.След постигането на голямата външнополитическа мечта – признанието от Старата Европа, вече и посока нямаме. Мечтите ни не са ориентирани към бъдещето, гледаме само назад към миналото.

Никога не съм се замисляла, защо тази дата не е празник в държава, която се е “освободила” от тоталитаризма. Хората все по-малко знаят за не-свободата по време на социализма. Всекидневната история на 45-годишния режим се помни, но не се говори за нея. Тя е тема-табу. Табуто е нещо опасно за общността. Но заради мълчанието, никой вече не помни, кое точно е опасното и защо е необходимо екстра-внимание, предпазни мерки, почукване на дърво, за да “не чуе дяволът”. И когато мине време, и всички забравят същността на опасността, тя не предизвиква страх.Тогава миналото бива лесно реабилитирано.

Затова съвременното общество употребява празниците, за да си припомни грешки като Холокоста и те да не бъдат повтаряни. На 10 ноември в България не се случи нещо кой знае какво: един дългогодишен владетел беше подменен. Но датата-символ разделя епохи в мисленето и поведението. Материализирането на страховете все още не позволява на българите да се зарадват и да празнуват свободата си.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.