Има толкова по-страшни неща

Още с качването в таксито ме грабва за слушател. Пита ме дали ми пречи цигарата, а аз му отвръщам, че ще я изтрая. Има толкова по-страшни неща от една цигара. Това отпушва личната му история и започва едно кимане от моя страна и от време на време обелвам по едно предпазливо „Да, да”. Не му знам името. Човек не се запознава с хората, които шофират таксито въпреки че понякога историите им са повод за сериозен размисъл. Заминава за Германия след две седмици. Работата уредена, квартира също. Ще работят с жена си в една кланица за пилешко месо. Заплатата е малка, но като не плащат за жилище и ще компенсират. Има „идеални” условия за живот. Осем човека ползват една кухня и две бани с тоалетна. Дори и си готвят заедно и се редуват в домакинството и така им излиза още по-евтино. Техни приятели живеели и работели там и нямали никакви битови или личностни проблеми с другите съквартиранти. „В Германия ли каза или в Африка?” се замислям за момент.

„Биг брадър пасти да яде” продължавам да си мисля, там постоянно се карат и плетат интриги. Явно това е режисирано, защото живота не е такъв. Всичко е цветя и рози. Колеги и приятели живеят като едно задружно семейство в дядовата немска ръкавичка. Или може би германците са построили комунизма и се правят на шест без десет с тяхната пословична дисциплина и пресметливост.

За храна отивали около четиристотин евро на семейство и то ако се глезят. Шофьорът ме изважда от мислите ми и продължава да ми описва гурбетчийския рай. А тъпите немци пилешка карантия не вкусвали. Дробчетата с лопата ги ринеш и ги носиш в къщи. Сега ми просветва каква е рецептата на щастливото съжителство, си мисля пак аз. Монолога продължава: „Тук тъпчем на едно място, нищо не можем да спестим.” Аз пък си мислех, че са затънали в дългове или нямат жилище, та се налага да работят в чужбина. Питам го дали нямат дете. Той отвръща, че имат син на осем години. Питам го дали малкия разбира какво се случва. Мислех, че човек оставя детето си само, когато изпадне в крайна нужда. Кимал с глава и бил сериозен и казвал, че щом трябва ще остане при баба и дядо, колкото е необходимо. Разбирал баща си, когато му казвал, че тъпче на едно място. А моят спътник продължава казвайки, че пет хиляди евро спестени пари за осем месеца са си бая пара. Отвръщам му, че липсата на баща за децата в такава възраст може да има лоши последствия за детската психика. Той отвръща, че знае ама малкия го разбирал и нямал против.

Той е непознат и утре няма да си спомням за него. Мъчно ми е за Дари. „Работя като звяр” казва тя. Работи за много пари и сама определя срока на договора си. Налага й се да работи в един хотел в Италия. Разделила се е с бащата на дъщеря си и иска да направи най-доброто за нея. „Три месеца работя, три месеца си живеем като принцеси с малката” казва Дари. Опитва да навакса пропуснатото време с шест годишната си щерка. Казвам й, че няма пари на света, които да заместят майчиното присъствие за детето в тази възраст. Тя ми отговаря, че по-добре да е финансово стабилна, макар и да се виждат по-рядко с дъщеря си. Казва, че всеки път като я оставя сърцето и се пръска на малки парчета, не може да мрази, нито да обича и всичко й е безразлично. След три месеца се връща и събира парчетата, за да дава любов на детето. „След като твоето сърце се раздира, какво ли изпитва малката.” премълчавам аз. Не мога да я виня, че материалната обезпеченост е приоритет за нея и дъщеря й. Кой съм аз да съдя?
Дари е толкова чувствителна. Наистина не я разбирам. Не е ли редно майката да стои при детето си? Спирам да дълбая преди да съм изпаднал в спиралата на вътрешния си монолог, който ме води все към един и същи въпрос. „ Кой ти дава право да определяш ценностната система на хората”. Сещам се за друг мой приятел, който е толкова практичен, колкото Дари чувствителна.

Васил за малко и той да хване пътя за Германия. „Давам най-доброто от себе си в най-добрите си години и не се справяме. Значи проблемът не е в мен а в държавата.” казва той. В добрите си години семейството му се нагърби с ипотека. После вихърът на кризата така ги завъртя, че сега доходите им са колкото разходите за банката и сметките. За храна не остават. Не знам как се оправят, сигурно не ядат. Постоянно са в някакви разговори с банките, разсрочват, пресрочват, реструктурират.. Васил е половин банкер вече от разправии. Отдавна е свикнал с разговорите по телефона, които другите длъжници определят като тормоз. Докато обмисляше заминаването си в чужбина се случи нещо. Получиха покана за второ осиновяване. Съгласиха се без колебание, въпреки че чистата математика показваше, че няма как да се справят. Това беше и края на плановете за гурбет. Друг би казал, че това е лудост и час по-скоро трябва да се излиза. Пък и защо им е това второ дете? Той обаче реши да остане, „ за да възпитава качествено синовете си”. Васил има навика да се изразява малко високопарно. В свободното си време вместо да иде да изкара още някой лев, той пише статии, участва в обществени форуми, проявява някаква гражданска активност, която май само той разбира. И всичко на гол ентусиазъм. Луд човек, кой ти работи днес без пари.

Скоро си говорихме с него и пак с високопарния си стил ми обясняваше, защо остава при децата си и не поставя материалната им сигурност на първо място.
„ Знаеш ли, казва, какво е да растеш без баща? На косъм си да станеш бандит. И знаеш ли какво значи липсата на бащина ласка. И до днес ми коства огромни усилия да съм твърд и решителен, когато се налага. Толкова огромни, че кръвното ми скача с половин единица за постоянно след всяко решение. А знаеш ли вика до какво води липсата на пример за подражание на малкия юнак? Несигурност в преценката за добро и зло, стихийност, объркване, лутане, залитане и непрестанно търсене на здрава основа.

„Знаеш ли, вика, какво е да растеж без майчина грижа и ласка? И до днес се боря с пориви, които ме обземат ежедневно и са против здравия разум. Едва се удържам да не тръгна поголовно да наваксвам пропуснатите майчини прегръдки у всяка жена, която ми се усмихне или ми каже „Васе”. Васил е такъв. Иска да е откровен със себе си и да изследва истината в дълбочина. В своята дълбочина истината обикновено е нелицеприятна.
Истината е, че децата ни имат нужда от родители, но не знаят как да го кажат от първото стъпало на своите шест-седем години. От там колкото и да надигат главица те виждат само, че тате или мама знаят какво правят и така трябва. „Материалната сигурност преди всичко и не може да тъпчем на едно място”. После следват дългите дни на чакане, дългите нощи без приказка и големите подаръци, които им носим връщайки се без да разбираме, че ние самите сме най-скъпия подарък, който са чакали през трите или осемте месеца на нашето отсъствие. Следват много буци в гърлото, доста сълзи под завивките и време, в което децата ни придобиват преждевременна зрялост, а това не е най-доброто. Ние твърдим, че искаме най-доброто за тях, но не знаем кое е то и продължаваме да осакатяваме крехката детска душевност, хранейки своето его докато се заблуждаваме, че правим всичко по-силите си за тях.
Аз познавам буците в детското гърло. Преглъщал съм ги с големи усилия всеки път, когато моите родители ме пращаха на пионерски лагер. Майка ми казваше, че това е добре за мен.” След като е добре, защо ми се реве” се питах аз без да осъзнавам че тя е тази от която имам нужда. Нейната ласка и нейното внимание, а не тъпия чист планински въздух, който щял да ме укрепи здравословно.
Васил не съди никого. Той не вменява своята ценностна система на приятелите си. Иска да помогне, но всеки път като сподели вижданията си неговите приятели му казват без думи, че се мисли за много умен. Живота си е техен и ще правят каквото си искат. Решил е да говори по-малко и да пише, пък който иска ще чете. Васил реши да остане плътно до синовете си и да им спести своите рани, а с парите все някак нещата щели се наредят.
...

„Обществото ни е болно” чуваме доста често напоследък от социолози и социални антрополози. Обществото ни е наричано далече по-цветущо от класици на българската литература. Всъщност нашето общество отдавна няма нужда от квалификации, епитети и определения. Имаме нужда от диагноза и лечение. Диагнозата е липса на качествени ценности, а лечението е възпитаването им в децата ни. И ако градим ценностната система на децата ни върху материалното, то ние започваме този градеж от покрива и сме обречени крехката къщичка на детската душевност да се срине, а обществото ни да продължава да стои във своите руини. Защото материалното благополучие не е инструмент за изграждане на здраво общество, а негова функция.
Имаме възможност да поставим крехкия постамент на бъдещето на децата ни върху стабилен фундамент от здрави ценности. Първото условие е да останем плътно до тях. Физически и духовно. Защото в противен случай губим и тях и битката с държавата, която по принцип иска да ни ги отнеме, вярвайки че ще се грижи по-добре за тях в мощната преса наречена „Държавно образование”. Тя не прощава никому изтривайки от съзнанието на децата понятието мисъл и не само него. Защото не можем да виним родителите, които искат децата им да бъдат подсигурени материално. Можем да търсим сметка на държавата, която ги принуждава да търсят тази сигурност далеч от децата си. „Защото ако в най-добрите си години даваме най-доброто от себе си и не се справяме, значи проблемът не е в нас, а в държавата.”

„Държавата трябва да помага на родители, които осиновяват деца” се изрепчи една лелка скоро на семейно събиране. „ Аз не искам държавата да ми помага, а да не ми пречи да бъда достоен родител и съпруг” отвърна Васил. Защото всяка помощ от държавата е лична загуба за някой, който се е трудил за своите левчета. Хората, които наричаме държава са всъщност държавна администрация. Държавата сме ние и ние поръчваме музиката, защото ние плащаме. Освен, че им плащаме те имат нужда и да им дишаме във врата, с пълни гърди, за да не пишат закони, с които да атакуват кулите на личната ни свобода да бъдем граждани и родители. Закони които на първо място им осигуряват дългосрочна и безоблачна служба в курортния комплекс наречен „Държавна администрация”, където ние плащаме цената на техния All inclusive. Защото нашето благополучие не е техен приоритет. А би трябвало да бъде. За целта е нужно да сме тук до децата си.

Защото за тях става въпрос. Нашата е ясна.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.