Писмо до Майка България

Здравей, Майко България!

Сигурно вече много такива писма си получавала, защото аз имам много братя и сестри самотни, но ще се наложи и това да прочетеш.

Пише ти едно осиротяло Българче, което много те обича. Пише ти Българче, което сега е далеч от тебе, но въпреки това те пази в сърцето си. Докато пътувах, реших да разгърна една книжка пожълтяла и ето какво изникна в спомените ми:

Помня Майко онези векове, когато царя Бориса покръсти нас Българите и ни даде Христовата вяра. И се оживи народ тогаз, та стана пълна и  истинска  България.

Помня и братята Кирила и Методия, които като християнски мисионери дадоха на всички твои деца-писменост.

Помня Майче и Златния век на царя Симеона, който те направи велика и разшири те на на три морета.
 
Помня Майче и вековете, когато под турско иго, глава бе сломила. Глава, но не и Дух Свещен! Грабиха те Майко и децата ти насилваха, но никой не се отказа от тебе. Най-страшно не бе меч или пък боздуган, а най-вече бе турска вера налагана. Минаваха годините и ето ти роди борци за свобода и за правда, герои, които положиха живота си за другите, но най-вече заради тебе Майко. Не знам със що си ги поила и със що си хранила техните сърца, та се намери у тях такава саможертва... И до сега не мога да разбера.

Освободиха те Майче от турски владетели и Духът на децата ти се събуди. Но много бързо пак бе потушено всичко и изгасна Огънят. Тоз път Българинът на себе си стана раб и на себе си се предаде. Сам се довери на лоши началници и сам се отрече от вяра Християнска. Отрече се от вяра и нищо му не остана. Подчини се Българинът на закон и лошо гласува доверието си. Църкви бяха горени и Божието бе хулено, Дух бе сломяван и всичко що е човешко у душата, бе смазвано. Не знам майко как ги беше толко жестоки родила, че ни за тебе милееха, ни за своите братя.

Живяха хората много години без вяра и ето че смени се власт и държавници. Но пак се объркаха людете и пак грешно избраха. Излъгаха се от думи сладки и омайни, които уж към промяна зовяха. Грабители отново всичко иззеха и народ без богатство оставиха.
Измори се Българинът, твойто любимо чедо, от лъжа и от измама, от обещания празни и най-вече от сърце без вяра... Измориха се децата и решиха, че "у съседа" ще намерят нещо по-добро. Така излезнаха много Майко и се отправиха по  земи далечни и непознати. Едни си късмета срещнаха, а  други умряха неизвестни.
Та и аз Майко съм от всички тея дето те напуснаха. Тъжно ми е... даже доста. Но какво да се прави?! Нима аз мога срещу всичко сама да се боря?! Не, Майче, не мога! Опитах, но не успях... Видях у твоите чеда пустиня, вместо душа и омраза, вместо Любов. Всички ми повтаряха: -Не можем ний да се справим. Загиваме!, а аз кротко ги питах:"Защо към Бога  се не обърнете?""Бог ли? Ние вера у Него немаме... Защо ни е Той? Дръж си религията за тебе и не ни закачай"

Е, виждаш май вече защо се отказах... С човек без вяра няма как да воюваш за свобода.

П.С. Не се притеснявай Майко, аз съм добре. Аз скоро пак ще се върна. Сега обикалям, за да събирам клечки...
Клечки, с които скоро ще запаля пак Българското Кандило, което ще гори с още по-силен пламък и от преди да изгасне!