Българите и социализмът

Понякога малко ми писва да пиша на политически теми. Интересното е че в този блог повечето материали са именно политически. Може да се каже че намерението ми не беше точно такова, но знаете – има неща, за които човек има вътрешна потребност да ги сподели. И случайно или не, по-големият процент от глождещите ме неща са политически. Какво си въобразявам? Че ще променя някого? Глупости. Че ще помогна някому? Хм, това винаги е възможно, макар и доста самонадеяно от моя страна. Мисля че причината е друга. Това е моето задължение, моята задача, моето участие в агората. Та какво друго е блогът, ако не съвременна агора? Същото е и във форумите и останалите публични форми на диалог. Ние си говорим, споделяме, обсъждаме, спорим, питаме, тролваме. Ние общуваме. Публикуваме манифестите си, обявяваме принципите си, отстояваме позициите си, огласяваме откритията си. Ние, хората. Тук има много хора, с чието мнение не съм съгласен. Предпочитам ли да ги няма? Категорично не! Тези хора са важни за мен. Помним старото клише: “Ако двама души мислят еднакво, единият е излишен.” Колко добре казано. Инакомислещите, с които споря в десетки форуми и сайтове на ден ме поддържат в добра мисловна форма – някои от тези хора са наистина достойни съперници, разговорът с тях е удоволствие, а доводите им разширяват гледната ми точка. Полза има дори от троловете и деструктивния им подход – те тренират търпението ми и ошлайфат дебелокожието ми. Съвременната агора ме прави по-пълноценен човек, или по-накратко: Съвременната агора ме прави ЧОВЕК.
А сега си представете че всичко това не съществува.
Не е ли отвратителна подобна мисъл? Представете си че някой отнеме правото ви да говорите. Представете си че някой ви забрани да спорите. Да обсъждате. Да тролите. Представете си че някой ви пречи да бъдете СВОБОДЕН ЧОВЕК.
Не всеки може да си го представи, особено трудно е това за набор 90+. Но за по-старите поколения не е толкова сложно. Защото няма нужда да си го представяме, трябва само да си спомним. Но някои хора и това не умеят. Някои хора много бързо забравиха. Забравиха че преди не толкова много години, те НЕ БЯХА СВОБОДНИ ХОРА. Други обаче помнят. Помня и аз, въпреки че тогава бях още малък, достатъчно малък, за да ме остави режимът намира. И достатъчно голям, за да започна да разсъждавам и наблюдавам. Трудно е, когато нямаш база за сравнение – виждах празните магазини, но не знаех че в другите страни са пълни. Виждах хората, облечени в сиво, но не знаех че в другите страни всичко е цветно. Нямах база. И въпреки това, се усещаше че нещо не е наред. Имаше усещане за нещо сбъркано в цялата работа – километричните опашки за тоалетна хартия, търсенето с връзки на връзки за обувки. Надписите “Поправяме капачки на буркани”, невъзможността да излезеш зад граница… Имаше едно чувство… дори детето го усещаше… как да кажа… чувство за несвобода. Чувство че някой е начертал целия ти живот, още преди да е започнал. Усещането че всичко е вкарано в релси и ще си върви така вовеки веков. Помня безкрайните, безмислени репетиции за манифестациите, помня как минавахме като стадо пред “другарите” от трибунката, снизходително махащи по тертипа на другаря Сталин. Помня как ги мразех – ония, махащите. Помня чавдарската връзка, след това пионерската. Помня дебилното стоене на пост пред някакъв вход, съдържащ барелефа на “активен борец”. Помня изкарването пред строя, мъмренето, вменяването на вина, за това че си различен. Помня наказанията за “цепене от колектива”. Помня че ми пишеха двойка затова, че предпочитам да чета книгата за Митко Палаузов, писана от баща му, а не официалната, на Марко Марчевски. Помня цялата безмерна тъпотия и сивотия. Помня това, че хората сякаш нямаха надежда. Бяха се отказали. Бяха спрели да се борят. Но бях още малък. Още нищо не бях видял и с Божията помощ нямаше и да видя – малко след като закичих пионерската връзка режимът си замина. За убийствата, лагерите, цензурата и разбира се за ДС разбрах по-късно, когато нещата започнаха да изплуват малко по малко. Започнах да наблюдавам. Случваше се нещо интересно – тоталитаризмът го нямаше, а аз го намразвах все повече от ден на ден. Но защо? В мен като странно чувство от времето на соца беше останало усещането за сивота.
Гледам черно-белите фотографии от старо време, поглеждам и по-новите, цветни фотографии от социализма. И фактът ме удря като гръм: В старите снимки има повече цвят, отколкото в новите. В портретите от соца също всичко е сиво, разликата е че при по-старите черно-бели снимки оттенъците на сивото са много повече. Въпреки че не са цветни, старите фотографии създават усещане за цветове и слънце, имат емоционален заряд, а в снимките от социализма има само тягост. Разбира се че има весели снимки и от социализма – това са нашите дребни, човешки снимки. Снимките от любимите ни моменти. Те винаги имат емоция. Но не и “официалните” снимки. Дори когато на тях има усмихнати лица, усещането е за нещо изкуствено, за нещо мрачно там, някъде отзад, нещо лошо, което не можем да видим. Спомням си един момент от книгата “Задочни репортажи за България” на големия Георги Марков – едно момче седи на корабче по Дунав и пее: “Дунав, бели Дунав, тихо си течеш. Дунав, черни Дунав, страшна мъка ти влечеш”.
Да забравя? Въпреки че на мен лично нищо лошо не са ми сторили – няма как да стане. Но защо? Опитвам се да бъда по-добър човек, но въпреки това мразя социализма с цялото си сърце. Откъде тази омраза? Причините са много, но една е може би най-главната:
Социализмът унищожи душата на българина. Промени го. И знаете ли кое е най-странното? Социализмът имаше много по-опустошително влияние върху българина за шейсет години, отколкото турското робство за петстотин години. Как се случи така? Не знам. Знам само че в началото на турското робство, българинът е един весел, леко циничен земеделец. В края на османското иго, българинът е не толкова весел, доста по-циничен и леко скептичен земеделец. В края на социализма, злото е завършено – българинът се е превърнал в мрачен, злобен, завистлив, мързелив, бюрократ-доносник. Защо е така? Причини много – диктатура, цензура, лагери, репресивна политика, корупция и прочее и прочее. Но до известна степен тези неща – поотделно или едно-две заедно са съществували и преди това: Османската бюрокрация и корупция са пословични, цензура е имало и по царско време, лагери също се появяват един-два пъти инцидентно. При условие че тези неща са имали влияние и преди, коя е причината за подобна ужасяваща трансформация при българина и то само за един относително кратък период? Както казахме, фактори много и същественото е че при соца те всички играят роля едновременно. И въпреки това? Ние сме с устойчив генотип – цинични, насмешливи, недоверчиви. Кое е нещото, което успя да опустоши душата на българина? Винаги съм знаел отговора. Подсъзнателно. Всички българи винаги сме знаели отговора. Подсъзнателно. Един неясен копнеж… за слънце и вода. За поля и гори. За планини и долини. В психологията има едно понятие: “Природодефицитно разстройство” - за последно срещнах това понятие в блога за бушкрафт на Xenos и се замислих. Природодефицитното разстройство се получава, когато човек е лишен за дълго време от контакт с природата. Признаците са много. Виждаме ги около нас всеки ден. Подобно понятие има и в туризма, нарича се “Потребност от рекреация на организма” и цялата огромна дисциплина “Туризъм” се върти около него. Потребността от досег с природата е естествена за човека като въздуха и водата. И въпреки това живеем без да задоволяваме тази потребност. Това ни убива. При българина нещата са много по-сериозни. Българинът е роден земеделец. Стотици и хиляди години преди това българинът е бил роден номад, роден ловец… Българинът е роден СВОБОДЕН ЧОВЕК. Той обожава земята си – неговата майка, обича да се труди над нея, обсипва я с любов. Всичко това му беше отнето, когато на власт дойде мракът. Всичко свърши, когато на девети септември лето `илядо деветстотин четиридесет и четвърто, злото се настани у нас, като у дома си. Какво става, когато вземеш земята на роден земеделец? Какво става, когато вземеш свободата на роденият да бъде свободен? Българинът се сви в ъгъла на празната, тъмна, студена стая, сви се в черупката си, сви се сам, с мъката си… а душата му бавно прегаряше, изсъхваше и се свиваше в продължение на шейсет години. Отнеха му всичко, което имаше смисъл в живота му. Взеха му това, което го караше да се бори, взеха му това, което го караше да казва “Аз съм българин”, всичко, с което се гордееше. Отнеха на българина земята, слънцето, водата, горите. Отнеха му красотата… А след това му отнеха и Бог… И не просто му го отнеха, те се подиграваха на Бога, гавреха се с него, подиграваха се. Принизиха го до стар дядка, “остатък от буржоазното минало” – Него, Богът на българите. Богът, който ни спаси, който ни запази, който ни обича…
Българинът остана сирак. И мракът отново, за кой ли път се спусна над рая на земята.
Какво е земеделец без земя? Дърво без корен. Какво е вярващ без Бога си? Несретник без душа.
Виждали сме това много пъти, то се случва всеки ден: Весел, жизнерадостен човек, животът му е песен, денят му е любов. И тогава… Беда. Опустошение. Трагедия. Щастливият става нещастен, блясъкът в очите му изчезва. Няма вече радост от живота. Понякога завинаги. Виждали сме го много пъти. Знаете колко е гадно. Сякаш целият свят е станал едно по-скапано място, когато такова нещо се случи. Какво можеш да направиш? Това е животът. И с топка в гърлото се питаме: “Защо все най-свестните? Защо все най-добрите?” Това е животът. Нещата просто се случват. И все пак… Нали за това сме хора? За да не спираме да се борим. За да не спираме да си помагаме. За да не се даваме. Никой не може да спре духа човешки. Дали? Знаем, има дни, в които просто не върви. Блъскаш се в стена. Безкрайно. И си казваш: “Няма смисъл” - сядаш да починеш. Силата изчезва от ръцете, поривът престава да те движи, главата натежава, мускулите пълни със олово. Отпускаш се и спираш… няма смисъл, няма смисъл, няма смисъл… А когато няма смисъл… надеждата изчезва. Изчезва желанието за борба. Дори човекът се предава понякога… когато няма за какво да се бори.
Българинът петстотин години се бореше за земята си… а те му я отнеха.
Българинът петстотин години се крепеше на Бога си… а те му го отнеха.
НЯМА СМИСЪЛ – си каза българинът в малката панелка, сви се на кълбо и заспа дълбоко. А дяволът грижливо го зави до брадичката и се усмихна.
Нощта отново покри земята българска. Нямаше да е най-дългата, но щеше да е най-мрачната. Защото през тази нощ българинът щеше да предаде себе си. Най-тъмната нощ. Нощ без сънища. Само студ, проникващ до мозъка на костите. Студът на омразата бавно поглъщаше душата на българина. Превръщаше го в нещо друго. Нещо лошо. Превръщаше го във враг на самия себе си. Българинът доносничеше срещу себе си, предаваше себе си, мразеше се, воюваше срещу себе си… Българинът вече не беше себе си.
Колко продължи царуването на посредствеността и пошлостта? Не много, ако го броим в години. Но ние не броим в години. Броим в опустошение. А опустошено беше всичко. Земята на българите беше отровена от огромни, безмислени, уродливи бетонни мастодонти – прословутите соцзаводи работещи на загуба от първия ден до последния, проектирани с остаряла техника и остаряло оборудване, обречени да бъдат губещи още от чертожната дъска, бълващи милиони тонове отрова. Реките на българите бяха пресечени от язовирни стени, разхищаващи водите им и унищожаващи кръвоносната система на земята им. Морето на българите, беше харизано на дебели, безпаметно пияни туристи в хавайски ризи. Горите на българите, на много места бяха изсечени до голо.
Защо ги мразя толкова? На мен нищо не са ми направили. Дали? Спомням си горите над Доспат, огромни, над петстотингодишни дървета, със чудовищни стволове, извисяващи се на стотици метри. Епични гори. Приказни гори. Спомням си, година по-късно, същите тези стволове натоварени на камиони. Много камиони. Много дървета. Спомням си река Въча и дивите и бързеи и добре че си я спомням, защото Въча вече е само там – в спомените. Пред очите ми е горна Арда – петдесет километра дефиле. Място, където човешки крак не стъпва. Причудливи скали, играещи си с въображението, отвесно издигащи се на стотици метри, а долу - непристъпни полянки. Вирове, дълбоки десетки метри, издълбали зловещи пещери, плашещи дори без стотиците легенди за тях.
Раят на земята – моята България… твоята България… нашата България. Толкова е красива, дори след шейсет години мрак и унищожение. Толкова я обичам...
Не искам нищо, освен едно – да оставят моята България на мира. А те не могат да направят дори това. Бягам от тях в горите, в планините и реките. Но не мога да избягам. Те идват и там. Дишат във врата ми. Събуждам се на поляна, довчера девствена и недокосната, и виждам че камионите са вече тук. Чувам багерите. Усещам как земята потръпва. И отново започва изнасилването. Падат дървета, изчезват гори и реки, носи се грохот на взривове, животни и птици ужасено бягат, мъчейки се да спасят малките си.  
Но какво става? Нали тези изроди си отидоха? Нали българинът се събуди? Да, ама не. Изродите са си все така тук, тук са наследниците им, тук са слугите им – те карат камионите, те държат моторните резачки, а българинът продължава да спи. Докога? Дали няма да се събуди в пустиня? Ще има ли къде изобщо да се събуди? Опустошението, оставено ни в наследство от социализма не изчезва за ден-два. Виждаме че не изчезва и за двайсет години. Отровата е дълбоко в земята и реките ни и ще бъде там още стотици години. Ще трови децата ни, внуците ни, правнуците ни… Около заводи като КЦМ и Кремиковци почвата ще се лекува между двеста и петдесет и четиристотин години. Плодородна, богата почва… натъпкана с цветни метали и токсини. Какво разхищение. Какъв грях. Отровата е дълбоко в сърцата ни и ще бъде там още колко поколения? Никой не знае. Земята на българина е замърсена и заразена. Душата на българина… има ли я още? Понякога се чудя. Но не трябва. Българинът ще оцелее отново. Това е сигурно. Само малко време… Още малко време. Но дали го имаме? Разбира се. Имаме цялото време на света. Сега трябва и желание. Желанието сами да градим живота си. Желанието сами да ковем съдбата си. Желанието днес да бъдем по-добри хора от вчера. Българинът бавно се събужда от шейсетгодишен сън. Отърсва се от магията. Организмът му започва да чисти отровите, мозъкът опитва да функционира, опитва да мисли самостоятелно, без чужда помощ. Процесът е дълъг и труден. Няма да стане веднага. Но е започнал. Този процес е необратим. Накрая българинът ще намери себе си. Ще се събере с Бога си, ще се върне при земята си… и ще заживее в мир… със себе си. Няма как да е другояче. Да, все още ни държат разделени. И какво от това? Има още отрова в душата ни, караща ни да се мразим по форуми и блогове. И какво от това? Злото няма шанс, българинът се събужда. Времето все още е мрачно, но там, на хоризонта, пробиват първите лъчи. Зимата е към края си. Българинът се връща към земята, неговата майка, обръща взор към Бога – своя баща, усещам го. Българинът бавно се превръща в това, което трябва да бъде, това за което е създаден – свободен човек.