По повод убитото от държавното безхаберие дете

  На 1 юни ми се падна новинарско дежурство. Навикнах към съботите и дори в известен смисъл ги обикнах - спокойствието е приятелка на работата, пък аз ценя последната особено.
   Преди да тръгна към служебните си ангажименти, прегърнах детето си, което отиваше да празнува деня си с приятелче. Даже чух какви съкровища ще търсят в археологическия музей и й казах, че трябва да делим, щом поемам някои разходи, макар и пътни.
   Изминах пътя си до работата и в потока не ме посрещна нищо неочаквано. Бях решила твърдо, че каквото и да дойде, децата ще са първа новина. Не само защото им е празник и им се полага -  някак не обичам щамповането на определени дни към определени лица, независимо от пол, възраст или събития. Откровено ми се повръщаше от политика, компромати, СРС-та и каквото се сетите там за моето светло настояще и бъдеще.
   Денят беше солидарен с намеренията ми. Докато малко след 15 часа не дойде новината за загиналото 6-годишно момче във Велико Търново. И то не къде да е, а на училищно игрище!
   Аз съм журналист от може би 17 години. На мои дежурства са се падали какви ли не кървави събития. Но така и не свикнах да приемам равнодушно убийството на деца. Да, именно убийството, защото в случая няма как да нарека нещата иначе. В съучастие с държавата.
   Това детенце е родено в България и щеше да има българска лична карта. Може би е било или е щяло да бъде първи клас. И може би родителите са се готвили за този ден през септември със същото вълнение, с което всеки родител изпраща детето си пред първия изпит. Където държавата трябва и е длъжна да го поеме, както и да му осигури поне тези условия, които да гарантират живота му, докато е в територията на онова място, което, по презумпция, трябва да направи живота му нататък поне поносим.
   Само че държавата, по циничния начин, по който от доста време се отнася към хората си, реши, че това дете е ненужна инвестиция. Или най-малкото със или без него, все тая. Тази държава остави без надзор една метална рамка, която някой не беше успял да открадне и продаде за скрап. Тази държава, решила, че деца отдавна не й трябват, захвърли с циничната си небрежност едно 6 годишно момче към непотребните за нея неща.
   Защото това е отношението на държавата към тези, които изстисква от години насам. Това е отношението й към децата извън децата на богоизбраните. Това ще бъде отношението й, докато не изгони и последните мислещи и милеещи за ближния  си хора към втория терминал.
   И тогава какво ще правите вие, които сте си осигурили комфорта за поколения напред?